Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Шпионски лакърдии, вяло и уморено помисли шефът на службата.
— Откровено казано, исках да разбера предварително доколко добре познава този драскач човека, за когото пише… — промърмори той.
— Достатъчно добре. Без съмнение работят заедно или са работили доскоро, а и има за какво да се захванем — учили са в една група. И което е най-печалното, навярно му е и приятел…
— Защо решихте така?
— За оная Мина Юрий не би казал на всекиго.
— За каква мина? Ааа, за дамата! Значи е истина?
— Това май е единственият безспорен факт в цялото писмо.
— Вие си знаете, Едуард Генадиевич! Той е женен за вашата дъщеря…
— Ще ви кажа нещо повече — тя е приятелка на дъщеря ми. Анонимката твърди, че тя е проститутка. Възможно е да се занимава и с това, но на много прилични места, защото не понася милиционерските номера. А иначе работи в туристическа агенция. Моята дъщеря при нея се записа за екскурзията в Англия, заедно отидоха и там Лека се запозна с Юрий.
— А защо е този странен прякор?
— Мина ли? Характерът й е взривен, така обясняваше дъщеря ми. Седи си, мърка като котенце, а само да не й хареса нещо — гръм и мълния!
Когато остана сам, стопанинът дълго и разсеяно въртя из ръцете си дебелия овален китайски молив. Не го напускаше усещането, че заместникът Пермитин, без да се крие особено, го презира, задето той, новият шеф, е калпав професионалист. Сякаш в негово лице старият шпионски плъх олицетворява всички, които превърнаха здравата фрегата КГБ в два безсилни и слабоумни изтърсака. Не, стопанинът не е виновен, че професионалистите се разбягаха, а традициите и принципите се изгубиха. Той поне сериозно иска да превърне СВР в такава солидна и внушителна кантора като ЦРУ, но някой или нещо през цялото време пречи.
— Това е провал, помисли Щирлиц — неочаквано промълви на глас шефът на разузнаването тази нелепост и като се опомни, ядосано плю в чистия пепелник.
А. Б. Турецки
1.
Скрих тържествено лекия черен квадрат на дискетата в сейфа. За нея е забранено да се говори и дори да се шепне в моя кабинет.
Вече доста бях напреднал в компютърната техника, за да знам, че докато не разполагам с парола за отваряне на този кладенец на информация, който се нарича име на файла, няма да мога да науча какво е записано на дискетата. Може да се окажат вицове за Елцин и Гайдар!
Слава Грязнов малко ми е обиден за нещо, в което нямам вина: още не може да оцени степента на риска, който е поел.
Иска ми се не просто да се досещам, а да съм уверен, че работата не е била напразна. Но и самият аз не съм сигурен в нищо.
Съвсем неотдавна ни беше извикал Меркулов.
— Слушай — казва, — стига сте се правили на глупаци с Грязнов!
— За какво става дума, Константин Дмитриевич? — питам учтиво.
— За това, че заради вашите номера с ГРУ скоро ще се чалдисате и генералният с удоволствие ще ме изрита в пенсия, задето не съм усетил навреме вашето откачане.
— Добре — казвам, — само че вие първо ми разкажете анамнезата на болестта!
— Какво?
— Развитието на заболяването, с което започва краткият анализ на анализите…
— Стига се правихте на идиоти, момчета! Говоря за микрофоните във вашите кабинети. Поиграхте си на шпиони в капан, закалихте си нервите — стига! Утре ще наредя да ви извадят „буболечките“ и да ги пратят за експертиза.