Момиче за шпионина

Шпионски лакърдии, вяло и уморено помисли шефът на службата.

— Откровено казано, исках да разбера предварително доколко добре познава този драскач човека, за когото пише… — промърмори той.

— Достатъчно добре. Без съмнение работят заедно или са работили доскоро, а и има за какво да се захванем — учили са в една група. И което е най-печалното, навярно му е и приятел…

— Защо решихте така?

— За оная Мина Юрий не би казал на всекиго.

— За каква мина? Ааа, за дамата! Значи е истина?

— Това май е единственият безспорен факт в цялото писмо.

— Вие си знаете, Едуард Генадиевич! Той е женен за вашата дъщеря…

— Ще ви кажа нещо повече — тя е приятелка на дъщеря ми. Анонимката твърди, че тя е проститутка. Възможно е да се занимава и с това, но на много прилични места, защото не понася милиционерските номера. А иначе работи в туристическа агенция. Моята дъщеря при нея се записа за екскурзията в Англия, заедно отидоха и там Лека се запозна с Юрий.

— А защо е този странен прякор?

— Мина ли? Характерът й е взривен, така обясняваше дъщеря ми. Седи си, мърка като котенце, а само да не й хареса нещо — гръм и мълния!

Когато остана сам, стопанинът дълго и разсеяно въртя из ръцете си дебелия овален китайски молив. Не го напускаше усещането, че заместникът Пермитин, без да се крие особено, го презира, задето той, новият шеф, е калпав професионалист. Сякаш в негово лице старият шпионски плъх олицетворява всички, които превърнаха здравата фрегата КГБ в два безсилни и слабоумни изтърсака. Не, стопанинът не е виновен, че професионалистите се разбягаха, а традициите и принципите се изгубиха. Той поне сериозно иска да превърне СВР в такава солидна и внушителна кантора като ЦРУ, но някой или нещо през цялото време пречи.