Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Това тук е сол, мисля — каза тя. — В това има някакъв жълтеникав прах. — Тя затвори очи, за да го помирише. — Ухае на хубаво, но не прилича на нещо за ядене. Хм! — Тя отвори още три: в едното намери стрити цветни листенца, сладко масло в другото и в третото светъл мехлем, от който й се насълзиха очите.

— Познавам тази миризма — каза Кадрах. — Това е билка, казва се мокфойл. Става за лапи и други такива — основното средство в аптеката на един селски лечител.

— Значи точно това търся. — Мириамел отряза няколко ивици от нощницата, която още носеше под мъжките си дрехи, после ги намаза с мехлема и превърза разранените ръце на Кадрах.

— Така. Това би трябвало да ти помогне поне малко.

— Много си добра, господарке. — Макар че тонът му беше безгрижен, Мириамел зърна в окото му неочакван блясък, сякаш от сълза. Смутена и малко несигурна, тя не го погледна повторно.

Небето, което отдавна беше разляло по-ярките си цветове, бързо ставаше лилаво-синьо. Вятърът се усили и Мириамел и Кадрах се загърнаха по-плътно в наметалата си.

— Какво ще правим сега? Къде сме? Къде отиваме?

Кадрах още се занимаваше с превръзките на ръцете си.

— Ами що се отнася до това къде сме в момента, господарке, бих казал, че сме някъде между островите Спенит и Риза, в средата на залива Фиранос. Най-вероятно сме на три левги от брега — няколко дни гребане, дори ако дърпаме веслата по цял ден…

— Това е добра мисъл. — Мириамел пропълзя до пейката, на която бе седял Кадрах, и потопи веслата във водата. — Можем да гребем и докато си приказваме. Дали обаче се движим в правилна посока? — Тя горчиво се засмя. — Но как би могъл да кажеш, когато вероятно не знаем къде отиваме?

— Ще погледна пак, когато се появят звездите, но слънцето ми беше достатъчно, за да разбера, че сме се отправили на североизток, и засега това ни е достатъчно. Но сигурна ли си, че трябва да се уморяваш? Може би ще успея да погреба още малко…

— О, Кадрах, с тези ръце? Глупости! — Тя потопи веслата, дръпна и се изхлузи от седалката, когато едното изскочи от водата. — Не, не ми показвай — бързо каза тя. — Знам да греба още от малка — просто отдавна не съм го правила. — Тя се намръщи съсредоточено, като се мъчеше да налучка полузабравеното движение. — Учех се в плитките заливи на Гленивент. Баща ми ме водеше.

Образът на Елиас на пейката пред нея, как се смееше, когато едно от веслата й отплува по зеленясалата вода, я прониза. В това късче спомен баща й беше още съвсем млад — може би, внезапно разбра тя с някакво тревожно учудване, той в някои отношения е бил все още момче въпреки цялата си мъжка възраст. И въпрос не би могло да става, че внушителната тежест на неговия могъщ, легендарен и любим баща го е притискала, тласкала го е към все по-буйни прояви на изключителна смелост. Тя си спомни как майка й сдържаше изплашените си сълзи при някои разкази за безумието на Елиас на бойното поле — сълзи, които разказвачите така и не можеха да разберат. Беше странно да мисли за баща си така. Може би въпреки цялата си храброст той е бил несигурен и изплашен — ужасен, че ще си остане завинаги дете, син на велик повелител.