Пазачът на фара [bg]

– Сега ще кротуват известно време – каза той и поведе внимателно Гунар към кухнята.

– Ще трябва да говорим и със Сигне – каза Патрик.

На лицето му ясно бе изписано неудобство и Гунар започна сериозно да се притеснява. Само да знаеше, само да можеше да разбере за какво става дума.

– Ще я доведа – каза той и се обърна.

– Тук съм.

Сигне слизаше по стълбите. Изглеждаше сънена. Беше плътно загърната с халат, а косата от едната страна на главата й бе разрошена.

– Кой не спира да звъни? И какво правите тук? Разбрали ли сте нещо? – попита тя, поглеждайки към Патрик и Йоста.

– Елате и седнете в кухнята – каза Патрик.

В погледа на Сигне се появи същото притеснение, което имаше и в очите на Гунар.

– Какво се е случило?

Тя слезе по последните няколко стъпала и тръгна след тях в кухнята.

– Седнете – повтори Патрик.

Йоста дръпна един стол за Сигне, преди с Патрик също да седнат. Патрик се прокашля, а на Гунар му се прииска да запуши уши. Не можеше да слуша повече за нещата, за които намекваше и питаше гласът по телефона. Не искаше да слуша, но Патрик все пак заговори. Гунар гледаше надолу. Това бяха лъжи, невъобразими лъжи. Но той разбираше твърде добре какво ще стане. Лъжите щяха да бъдат написани черно на бяло и по този начин щяха да се превърнат в истини. Погледна Сигне и видя, че тя не разбира това. Колкото повече говореха полицаите, толкова по-празен ставаше погледът й. Никога преди не бе виждал човек да умира, но сега виждаше. И нямаше какво да направи. Също както не можа да защити Мате, сега Гунар стоеше парализиран и гледаше как съпругата му изчезва.

В главата му се появи бръмчене. Шумът изпълни ушите му и той се учуди, че никой от другите не реагира. Звукът ставаше все по-силен с всяка минута, докато накрая Гунар спря да чува какво казват полицаите. Просто виждаше как устните им се мърдат. Усети собствената си уста да се движи, да оформя изречение, с което казваше, че трябва да отиде до тоалетната. Краката му се изправиха и го понесоха към антрето. Сякаш някой друг бе поел контрола и управляваше тялото му, а той се подчиняваше, за да не се налага да слуша думите на полицаите, нито да вижда празния поглед на Сигне.

Чуваше гласовете им зад гърба си. Продължи нататък, мина покрай тоалетната и застана пред вратата в близост до външната порта. Ръката му се вдигна, като че движена от чужда сила, натисна дръжката и вратата се отвори. Спъна се и за малко да падне по стълбите, но успя да запази равновесие и бавно заслиза надолу.

Мазето беше потънало в мрак, но той не светна лампата. Тъмнината подхождаше на шума в главата му и го тласкаше напред. До бойлера имаше шкаф, който Гунар отвори пипнешком. Трябваше да е заключен, но не беше. Това нямаше значение. Ако вратичката не беше отключена, той просто щеше да я разбие.

Хвана приклада в ръка. Докосването му бе добре познато, след всички пъти, когато бе ходил на лов за лосове през годините. С механични движения Гунар извади патрон от кутията. Един бе достатъчен, нямаше защо да губи време и да слага повече. Той зареди патрона и чу изщракването, което някак си успя да пробие шума в главата му, който ставаше все по-силен.