Пазачът на фара [bg]

– Днес имаш час при доктор Албректсон – каза тя.

Емели кимна.

– Ще отида при него малко по-късно, за да види дали всичко е наред с малкия. Или малката.

– На мен ми изглежда като да е момче – каза Дагмар, а в погледа й, който се спря върху кръглия корем на Емели, имаше някаква топлина.

– Вие имате ли деца? – попита Емели. – Карл не ми е казвал.

Не я смущаваше вниманието, което привличаше бременността й, и гореше от желание да поговори за чудото в корема си с някой, който бе преживял същото. Но Карл веднага я сръчка с лакът.

– Не бъди толкова нахална – изръмжа той.

Дагмар махна успокоително с ръка. Но очите й се натъжиха, когато отговори.

– Три пъти носих щастието, което сега носиш ти. Но също толкова пъти Бог пожела нещо различно. Децата ми са горе.

Тя вдигна поглед и въпреки мъката, изглеждаше спокойна и уверена, че Бог винаги е прав.

– Извинете, аз...

Емели не знаеше какво да каже. Обзе я отчаяние от собствената й несъобразителност.

– Няма нищо, миличка – каза Дагмар, после се наведе импулсивно напред и хвана ръката на Емели.

Приятелското докосване, първото от толкова дълго време, почти накара Емели да се разплаче. Но очевидното презрение на Карл я принуди да се овладее. Помълчаха малко, а Емели усещаше как погледът на възрастната дама прониква в нея така, сякаш вижда хаоса и мрака в душата й. Дагмар не отмести ръката си, която беше тънка и жилава, белязана от дълги години тежък труд. Емели я намираше за красива, също както и слабото лице, чиито бразди и бръчки рисуваха картината на живот, живян добре и с любов. Сивата й коса беше прибрана на кок и Емели предполагаше, че все още е гъста и стига чак до кръста, когато е развързана.

– Предполагам, че не знаеш пътя, затова си мислех да те изпратя до доктора – каза Дагмар накрая и вдигна ръката си от тази на Емели.

Карл веднага възрази.

– Това и аз мога да го направя. Знам къде е, няма нужда да затрудняваме леля.

– Не ме затруднявате.

Дагмар отвърна решително на погледа на Карл. Емели осъзна, че между тях се разиграва някаква борба на власт. Накрая Карл отстъпи.

– Да, ако леля желае така, няма да настоявам – каза той и остави настрана малката порцеланова чаша. – Ще се възползвам да свърша някои по-полезни неща.

– Направи го – каза Дагмар, продължавайки да се взира в него, без да мига. – Няма да ни има около час, така че после можем да се срещнем направо тук. Защото предполагам, че не би тръгнал да пазаруваш без съпругата си?