Урокът от нейната смърт [bg]

— Разбира се, съществува изкушение. Той все пак живее сам, нали. Саможив е. — Оукън разтърси глава. — Не, какво говоря? Не, доколкото знам, той никога не се е срещал с нея. — Сниши глас. — Имаше някакви приказки, нали разбирате, че той е, ами, хомосексуален.

Отсреща реакцията бе спонтанна.

— Това е не по-малко лошо — възнегодува тя.

Оукън помисли малко.

— Аз…

— Да.

Той поклати глава.

— Щях да предложа нещо. Но то май не изглежда приемливо.

— Моля ви, кажете го.

— Ами… — Гласът на Оукън заглъхна и погледът му се спря на закачената диплома на декана. Университетът на Кентъки.

Тя рече:

— Надявам се, че ще проявите лоялност преди всичко към Одън.

Той въздъхна.

— Декан, аз съм също толкова загрижен, колкото и вие. Откровено казано, вложил съм доста време и усилия в Лион. Към него изпитвам единствено уважение и искам да го видя оправдан. Има възможност да докажа, че е невинен. Нека да проверя из неговия кабинет, да видя дали мога да открия нещо за Джени. Някакво писмо от нея. Или бележка в настолния му календар. Ако не намеря нищо, тогава просто нека приемем, че това е бил злощастен слух. Ако обаче намеря, ще ви го покажа и вие ще можете да си вземете своето решение.

— Това е много смела постъпка от ваша страна.

— Няма нищо особено смело. Просто този колеж бе добър към мен. Дължа на Одън толкова много. — Оукън млъкна. — Единствено обаче…

— Да?

— Ами, доста ще рискувам. Това ще бъде нещо като шпиониране. — Той разпери ръце и се изсмя на плебейската дума. — Лион ще ме изгони моментално, ако разбере, че съм ровил в личните му вещи.

— Ако е спал с Джени, ще го уволним. Той няма да е заплаха за вас.

— Но ако не е спал с нея… — Ама че глупачка. — Тогава — добави той деликатно, — ще бъде всъщност единственият риск.

— Разбира се. — Госпожа деканът се замисли и Оукън наблюдаваше как мислите й постепенно се насочват натам, където той нетърпеливо ги очакваше. Тя рече: — Би имало прост начин да ви защитим. Вие сте подал молба за преподавателско място, нали?

— При условие че дисертацията ми бъде приета, естествено.

— Мога да говоря с комисията по назначенията. Но не мога да ви гарантирам особено добра заплата.

— Аз съм учен — каза Оукън. — Парите не са от значение.

През прозореца се разнесе бръмченето на стара косачка. Полъхваше лек ветрец, но Оукън не можеше да долови аромата на окосена трева. Той погледна работника, който мудно се движеше. Почувства крайно съжаление към монотонния живот на този човек, поредица от отегчителни години, напълно лишени от опиума на интелекта.

Деканът попита плахо:

— Споразумяхме се, нали?

Един цитат от Ницше му дойде наум. Оукън го перифразира леко и бе доволен от резултата. Човекът е единственото животно, което дава обещания и осъществява закани.