Виелица на сенките [bg]

И все пак ми беше любопитно, дали наистина е имало битка тук? Ако наистина е имало, тогава каква сила и магия може за миг да превърне бойците в статуи, оцелели в продължение на хилядолетия? Разбира се, нямах отговор на този въпрос, но това само ме накара да забързам още повече ход, съвсем разумно предполагайки, че гадостта се случва в най-неочакваните моменти и мен също може да ме хване някой ужасен магически капан. Не е много приятно да осъзнаеш, че и теб някой ще те види след хиляда години във вид на статуя „Гарет, бързащ към Рога на дъгата, но така и не стигнал до него“.

Залите на Воините свършиха също така неочаквано, както и започнаха. Напред нямаше нито една статуя. Хм, доколкото си спомнях, за пръв път нито един ред от четиристишието не се изпълни. Никой не тръгна да ме промушва с меч или с глиги. Също така остана неясно защо „измъчени от жаждата“ и „немъртви грешници“. Като цяло изобщо не се разстроих, че нищо неприятно не се случи, но… нали досега стихотворението никога не беше грешало, а тук имаше такова неочаквано несъответствие между думи и дела. Може би бях минал в удобно и безопасно време?

— По-точно някой или нещо е минало преди теб и е обезопасило пътя — прошепна Валдер и аз подскочих от изненада.

— Валдер! — изсъсках гневно. — Нали искаш да продължиш да стоиш в главата ми? Тогава бъди любезен и не ме плаши повече така, защото ще умра от разрив на сърцето и ще трябва да си търсиш друго убежище!

Никакъв отговор.

Чак тогава осъзнах, че архимагът говори за… СТОП! Кой би могъл да мине преди мен и да обезопаси пътя?! Отговорът беше очевиден.

— Лафреса?

Този път той счете за свой дълг да отговори:

— Тук се усещат остатъци от Кронк-а-Мор. Някой е приспал тези… Възможно е да е Лафреса.

— Но как е успяла?! Аз съм много пред нея!

— Аз откъде да знам? — отвърна архимагът и млъкна.

Сега вече наистина загазих! Само магьосницата ми трябваше! Независимо колко ме уверяваше Посланикът, че Господарят вече ми няма зъб, не бях толкова глупав да се срещам лице в лице с вещицата, която беше влязла в Храд Спайн единствено заради мен и Ключа. Излишно е да казвам, че страстта на лейди Йена към мен едва ли е угаснала и че трябва да се държа колкото се може по-далеч от нея.

Последва поредица от слабо осветени стаи със стълбища, водещи в дълбините на Костните дворци. Продължих през галерия, а после отново зала. Влязох и, както би казал Кли-кли, просто онемях. Кръглата зала беше с диаметър около шестнадесет ярда. С огледални стени, огледален таван, а подът беше скрит от очите с тънък слой гъста млечна мъгла. Странно. Много странно.

Светът примигна, нещо сякаш притисна очите ми. Миг — и странните усещания изчезнаха. Изчезнаха заедно с изхода. Сега на негово място продължаваше огледалната стена. Обърнах се. Входът също го нямаше. Някой беше решил да ме зазида в кръгла зала.

Опитах да не се паникьосвам и пристъпих към мястото, където по-рано беше изходът, след което докоснах огледалото с ръка с тайната надежда да го избутам настрана и да отворя прохода към свободата. При по-старателно оглеждане и проучване се оказа, че стените на залата са не огледални, а сребърни. Бяха изградени от масивни плочи чисто сребро, излъсквани дълго-дълго време с речен пясък, за да им се предаде огледален блясък. Но най-интересното беше, че идеалните огледални стени отразяваха всичко в залата, но по някаква причина забравяха да покажат моята скромна персона. Тръгнах да обикалям покрай стената, опитвайки се да разреша загадката на залата и да намеря изход. Първи кръг. Втори. Трети. Нищо. В залата нещо се промени, но не можех да разбера какво. След това забелязах, че мъглата е изчезнала и сега подът беше покрит със ситна червено-жълта мозайка. Вървях като омагьосан. Кръг — и мозайката стана зелено-синя. Кръг — и вече беше черно-бяла.