![Смъртта на светлината [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/9/smrtta-na-svetlinata-bg-download.jpg)
Смъртта на светлината [bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-580-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Смъртта на светлината [bg]». Краткое содержание книги:
„Отлична научна фантастика… Дивият Запад в космическото пространство!“ Лос Анджелис Таймс
„В тази незабравима космическа опера най-продаваният автор на „Ню Йорк Таймс“ Джордж Р. Р. Мартин представя смразяваща гледка на вечната нощ… мимолетен свят, на който се сблъскват култури, кодекси на честта не съществуват и ловец и жертва често сменят местата си. „Смъртта на светлината“ взриви представата ми за това, което би могла да е и би могла да прави фантастиката и какво може да постигне необузданото въображение“. Майкъл Чабон
„Галактическият фон е великолепен… Мартин знае как да държи читателя“. сп. „Азимов“
„Джордж Р. Р. Мартин има гласа на поет и ум като стоманен капан“. Олджис Бъдрис
„Винаги очаквам най-доброто от Джордж Р. Р. Мартин и той винаги го поднася“. Робърт Джордан
— Зората вече е тук — каза Пир. — Мога да те подгоня веднага, лъжечовеко. Бягай.
Дърк се огледа. Росеф се мръщеше и разтриваше рамото си — беше паднал лошо, когато Дърк се изтръгна. Саанел, самодоволно ухилен, се беше подпрял на въздушната кола. Дърк направи няколко колебливи стъпки към гората.
— Хайде, т’Лариен, сигурен съм, че можеш да бягаш по-бързо от това — подвикна му Пир. — Бягай по-бързо и може да оживееш. Ще те гоня пеша, и моят тейн, и хрътките ни.
Извади пистолета си от кобура, хвърли го и той се завъртя във въздуха към Саанел, който го хвана с огромните си ръчища.
— Няма да нося лазер, т’Лариен — продължи Пир. — Това ще е чист, хубав лов, от най-стария вид. Ловец с нож и метателното си оръжие, гол дивеч. Бягай, т’Лариен, бягай!
Кокалестият му чернокос приятел беше до него, готов да тръгне.
— Мой тейн — каза му Пир, — пусни хрътките ни.
Дърк се обърна и хукна към дърветата.
Беше бягане от кошмар.
Бяха му взели ботушите. Не беше пробягал и три метра между дърветата, когато поряза стъпалото си на остър камък в тъмното и закуца. Имаше още камъни. Като че ли се натъкваше на тях непрекъснато.
Бяха му взели дрехите; беше по-добре в заслона на дърветата, където вятърът не беше толкова лош, но все пак беше студено. Много студено. Целият настръхна, после му мина: появиха се други болки и студът сякаш не изглеждаше толкова важен.
Гората беше и твърде тъмна, и твърде светла. Твърде тъмна, за да види накъде тича. Препъваше се в корени, жулеше лошо коленете и дланите си, попадаше на дупки. Но също беше и твърде светла. Утрото идваше много бързо, светлината се разпръсваше убийствено през дърветата. Губеше маяка си. Поглеждаше нагоре всеки път, щом стигнеше чисто пространство, всеки път, когато можеше да види между гъстата зеленина, поглеждаше нагоре и го намираше. Самотна ярка червена звезда, звездата на самия Висок Кавалаан, пламнала в небето на Ворлорн. Гарс му я беше показал и му беше казал да я следва, ако се изгуби. Щеше да го преведе през дърветата до лазера и до якето. Но утрото идваше, идваше много бързо. Брайт се бяха забавили твърде много, докато го пуснат. И всеки път, когато погледнеше нагоре и се опиташе да тръгне по правия път — гората беше гъста и объркваща, на места удушвачите образуваха непроницаеми стени и го принуждаваха да заобикаля, — всички посоки изглеждаха еднакви, лесно беше да се отклони — всеки път, щом потърсеше маяка си, той беше по-смътен, по-избледнял. Светлината на изток бе придобила червеникав оттенък: Дебелия Сатана се издигаше и скоро неговата пътеводна звезда щеше да бъде заличена от лъжливо-сумрачното небе. Помъчи се да затича по-бързо.
Беше по-малко от километър бягане, по-малко от километър. Но един километър е дълъг път през дивия лес, особено ако си гол и объркан. Беше бягал десетина минути, когато чу дивия лай на брайтските хрътки зад себе си.
След това нито мислеше, нито се тревожеше. Бягаше.
Бягаше в животинска паника, задъхан, изподран, цялото му тяло трепереше и болеше. Бягането се превърна в нещо безкрайно, нещо извън времето, трескав сън на отчаяно тичащи крака, внезапно и ярко усещане, и лаят на хрътките зад него, който ставаше все по-близък… или така поне изглеждаше. Бягаше и бягаше — и не стигаше доникъде, и бягаше и бягаше — и сякаш не се движеше. Проби през гъста стена огнехрасти и тръни задраха плътта му на сто места, и не извика; бягаше, бягаше. Стигна някакъв участък с гладка сива плоча и се опита бързо да пробяга през нея и падна, и разби брадичката си с пукот в камъка, и устата му беше пълна с кръв, и я изплю. Кръв по скалата също така, нищо чудно, че беше паднал; неговата кръв, от нарязаните му стъпала.
Пропълзя по гладкия камък, стигна до дърветата и хукна пак, слепешката, докато си спомни, че вече не гледа за маяка си. А когато го намери отново, беше зад него и отстрани, много смътен, малка блестяща точка в тъмнолилаво небе, и той се обърна и тръгна към нея и отново през камъка, препъваше се в невидими корени, късаше зеленината пред себе си с подивели ръце и тичаше, тичаше. Удари се в нисък клон, падна тежко, надигна се, хванал главата си, затича отново. Стъпи в хлъзгаво ложе от мъх, черен, миришеше на гнило, падна, надигна се, покрит с мръсотия и воня, и затича отново. Огледа за пътеводната си звезда и беше изчезнала. Продължи напред. Трябваше да е вярната посока, трябваше. Хрътките бяха зад него, лаеха. Беше само километър, беше по-малко от километър. Замръзваше. Беше пламнал. Гърдите му бяха пълни с ножове. Продължи да тича, залитна, препъна се и падна, стана, продължи да тича. Хрътките бяха зад него, близо, близо, хрътките бяха зад него.