Диамантен меч, дървен меч [bg]

Тишината сякаш се сгъстяваше.

Тави облиза пресъхнали устни. През орешака бавно пристъпваха две създания, за които девойката не можеше нищо да каже, освен че бяха убедени в непобедимостта си. Колкото до подозренията... Ако се сбъднеха най-лошите й опасения, и тримата бяха загубени. Никакви заклинания нямаше да спрат тварите. Само мечовете на Кан-Торог и прадядовата секира на Сидри можеха да окажат някаква съпротива. Ала човешката магия на Дъгата с всяка отминала година се засилваше, докато вълшебствата на древните раси слабееха. Секирата на джуджето още пазеше голям заряд от мощта си, изкована в разцвета на Джуджешката сила - рядко оръжие, но все пак...

Девойката чувстваше, че се вцепенява, но в същото време се сливаше със сетивата си... И усещаше...

Усещаше, че враговете идват.

„Идват бавно. Крачка подир крачка, без да бързат за никъде. Надвисналите от почерняващото небе облаци на Пороя, които се издуват като циреи, всеки миг ще се спукат и ще плиснат смъртоносна гной.

Преследвачите сякаш нарочно ни дават възможност да осъзнаем ужасната си участ... Но и в същото време да се подготвим за отпор. Защо?! Няма логика! Маговете на Дъгата се гордеят с последователността си! Ако беше друг - разбирам, ама точно на тези няма да им хрумне да изтърват заклещен в капан противник. Гибелният порой заплашва и маговете, затова основната потеря трябва да се е върнала във Хвалин под надеждните каменни стрехи. Тия двамата и чудовището им обаче продължават хайката... Чудовището им... Клетият белодрешен свещеник."

Незнайно защо, тя изпита вина заради смъртта му.

„Вярно е, че разправяше врели-некипели, но се присъедини към нас... Мина на страната на обречените. Загина така нелепо. А сега се връща, за да поиска равносметка от онази, която се погаври с мъртвата му плът. На всичко отгоре оскверних тялото му напразно - не разбрах нищо за убилата го твар, която сега крачи редом с него. Е, все пак има вероятност трупът по петите ни да не е свещеникът."

Тави не разчиташе на последното. Твърде сполучливо би било. А и независимо на какво се надяваше един воин, той трябваше да е готов за най-лошото.

Девойката трепереше от нетърпение. Магистър Ондуласт бе лесен противник в сравнение с тези двамата. Но и против него тя не би издържала без незнайната подкрепа...

„А сега? Сега всичко е далеч по-сериозно. Да, аз съм най-добрата от всички „диви" вълшебници, с които разполага Кръгът на Капитаните. Волните открай време крадат деца с магьосническа дарба. Усещат дали в това или онова човешко същество присъстват заложби за чародей. Самите те обаче не умеят да използват магическата сила. Мечовете са тяхната магия. Ала без вълшебник голият меч не е достатъчен..."

Гладната аура на чудовищата ставаше все по-лакома. Сетивните им пипала старателно заобикаляха начертаните от Тави фигури. От калаените чашки лъхна на чесън. Свещичките продължаваха да издигат бели струйки дим, а пръчицата от вулканично стъкло ситно-ситно трепереше като крилца на насекомо. Нещото на Тави бе готово - като арбалет, запънат в ловен капан против стръвници. Ако враговете докоснеха Сидри, пружината щеше да се освободи и...