Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

На следващата сутрин Кат се събуди с глава върху гърдите на Елиът. Светлина като диамант, бледа, почти безцветна, блестяща и сребристобяла, нахлуваше през прозореца. Часовникът на нощното шкафче, който тя бе навила предишната вечер, показваше девет сутринта. Девет? Никога не бе спала до девет. И никога не се бе успивала така, както с Елиът, ако се съдеше по положението на главата й.

Усети как някаква ръка я гали по косата и осъзна, че той също бе буден. Че не смее да помръдне, защото не иска да я обезпокои.

— Извинявай – каза тя, готова да се изтърколи встрани.

— Остани – прошепна той. – Там, където си. Толкова е хубаво.

И наистина бе така. Толкова бе хубаво да лежи в притихналата къща до мъжа, който я галеше с една ръка по гърба и с другата по косата. Но трябваше да вървят.

— Не трябваше ли да бъдем у Марго в десет? – попита тя.

— Така е – отвърна неохотно той.

Двамата станаха от леглото и Кат облече още една от прелестните рокли на баба си – коктейлната „Зели“ от 1954 година. Беше достатъчно семпла, за да се носи през деня, с яка и шест копчета на бюстието, които наподобяваха сако. Талията бе подчертана по типичния за Диор начин, а от нея се спускаше обикновена разкроена пола. Кат искаше да носи нещо, което да й вдъхне смелост да попита съседката за неща, за които се страхуваше да попита баба си.

Обаче Марго, отпусната в креслото с цигара в ръка и чаша чай, поставила синьо-бялата кутия „Житан“ на облегалката, нападна първа.

— Вчера каза, че баба ти се казва като мен. Нима това е престъпление? – запита тя, като дори не изчака Кат да седне.

Кат замръзна. Какво бе това? Какво щеше да стане, ако баба й в действителност беше, както намекна Елиът предишната вечер, Либърти Пенроуз и бе откраднала името на тази жена? Кат не знаеше какво да отговори.

— Дали да не отидем в полицията? – попита Елиът и от начина, по който я попита, Кат разбра, че той знаеше, че Марго ще откаже.

— Няма нужда – каза жената. – Баба ти е искала да бъде някой друг след войната. Разбирам я. Имаш ли нейна снимка?

Кат прегледа телефона си и намери снимка на баба си, прегърнала двете си правнучки.

Марго й хвърли един поглед, само толкова.

— Никога не съм била в Австралия. И няма вероятност да отида. Предполагам, че е заради това.

— Какво „това“? – попита Кат.

— Стара съм – каза Марго, като отговаряше на различен въпрос. – Прекалено стара съм вече, за да летя на самолети.

Елиът втренчено я загледа.

— Вече? Значи, си летяла много?

В отговор Марго също го загледа като бухал, без да мигне, набелязвайки плячката си.

— Ни повече, ни по-малко от останалите хора на моята възраст, предполагам. Ходила съм на ваканции.

Този път дойде редът на Елиът да нападне.

— Била си приятелка със Скай и Либърти Пенроуз.

Паузата бе едва забележима, но Кат я долови и бе сигурна, че и Елиът я забеляза. Марго загаси наполовина изпушената си цигара в пепелника.

— Познавах ги – каза тя.

— Доколкото разбирам, добре си ги познавала – продължи Елиът. – Розмари дьо Кро, бивш пилот от ТСВВС, пише в спомените си, че често излизала с група хора, сред които били английският пилот Ричи Дженкис, двама американски пилоти на име О’Фарел и Никълъс Крофърд и Скай и Либърти Пенроуз.