Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Всъщност Ренли Баратеон не плашеше Тирион и наполовина колкото брат му Станис. Народът обичаше Ренли, но той никога не беше водил мъже на война. Станис беше друга порода: хладен, твърд и неумолим. Само да можеха да разберат някак какво точно става в Драконов камък… но никой от рибарите, на които плати да поогледат какво става на острова, не се беше върнал, а доносниците, за които Варис го уверяваше, че е присадил в двора на Станис, мълчаха злокобно. Но в открито море бяха забелязали пъстрите корпуси на лисенски бойни галери, а Варис бе получил сведения от Мир за наемни капитани, постъпили на служба за Драконов камък. „Ако Станис нападне по море, докато брат му Ренли щурмува портите, скоро ще набучат главата на Джофри на пика. По-лошото е, че и моята ще е до неговата.“ Потискаща мисъл. Трябваше да обмисли как да измъкне поне Шае от града, ако дойдеше най-лошото.

Подрик Пейн стоеше до вратата на солария и много съсредоточено оглеждаше пода.

— Той е вътре — изломоти той на токата на колана на Тирион. — В солария ви, милорд. Съжалявам.

Тирион въздъхна.

— Погледни ме, Под. Много ме изнервя, когато говориш на предницата на гащите ми, особено ако не съм ги обул. Кой е в солария ми?

— Лорд Кутрето. — Подрик едва-едва вдигна очи към лицето му и отново ги сведе. — Тоест, лорд Петир. Лорд Белиш. Надзорникът на хазната.

— Така го изреди, че го изкара цяла тълпа. — Момчето се присви като ударено и Тирион се почувства виновен.

Лорд Петир се беше разположил в креслото до прозореца, вяло отпуснат в жакета си с цвят на зряла слива и жълта сатенена пелерина, отпуснал на коляното си облечената си в ръкавица ръка.

— Кралят се бие със зайци с арбалет — каза той. — Зайците печелят. Елате да видите.

Тирион трябваше да се вдигне на пръсти, за да погледне. На земята лежеше един мъртъв заек; друг помръдваше дългите си уши, готов да издъхне поради металната стрела в хълбока си. По земята се валяха пръснати стрели като пометени от буря сламки.

— Пусни! — изрева Джоф. Зайчарят пусна заека, който държеше за ушите, и животинчето профуча напред на дълги подскоци. Джофри дръпна спусъка на арбалета и стрелата излетя на цели две стъпки встрани от целта. Зайчето спря, изправено на задните си лапи, и помръдна носле към краля. Джоф изруга и се извърна рязко да опъне тетивата, но докато зареди, животното беше избягало. — Друг! — Зайчарят бръкна в кафеза. Новият заек профуча като кафява резка пред каменната стена, а прибързаният изстрел на Джофри за малко да удари сир Престън в слабините.

Кутрето обърна гръб на прозореца.

— Момче, заешко в гърне обичаш ли? — попита той Подрик Пейн. Под се загледа в ботушите на госта — хубави ботуши от вапцана в яркочервено кожа с черни шевици.

— 3-з-а ядене ли, милорд?

— Влагай пари в гърнетата — посъветва го Кутрето. — Зайците скоро ще станат истинска напаст в този замък. Ще трябва да ядем заешко по три пъти на ден.

— По-добре от плъхове на скара — каза Тирион. — Под, остави ни. Освен ако лорд Петир не желае нещо освежаващо?

— Благодаря, не. — Кутрето го стрелна с насмешливата си усмивка. — Казват, че пиеш ли с джудже, се събуждаш на Вала. Нездравата ми бледнина само изпъква на черно.