Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
„Подлата мечта на Деймън-Рафаел може и да се сбъдне. Прогони ни от безопасността на Трамонтана насред планините, където вихрушките са по-чести от безветрието. Току-виж, без никакво усилие се избави от опасния си съперник… И ако загина в тази буря, няма кой да се изпречи срещу жаждата за власт на моя брат.“ Виденията отново започнаха да го измъчват — натрапчиви картини на разруха и терор, опустошителни войни и пожарища, истинска епоха на хаоса от Дейлройт до най-високите планини.
„Рейхъл от Скатфел също може да нападне Алдаран, а ако Донал не е до дом Михаил, нищо чудно и да успее. После двамата с брат ми направо ще разкъсат страната!“
— Аларт… — Касандра бе видяла за миг кошмарните образи в съзнанието му. — Нещо лошо ли става?
„Трябва да я опазя не само от брат си, но и от стихията!“
— Виелица ли ще има? — попита тя, изведнъж смразена от уплаха, сякаш чак сега забеляза все по-упорито падащия сняг.
— Не съм сигурен — промърмори той. Гледаха как Донал наплюнчи показалеца си и го завъртя бавно изправен, за да определи посоката на вятъра. — Но опасност има, макар и още да не е пряка. Възможно е да срещнем нашите хора, преди времето да се е влошило още повече. Носят храна, дрехи и палатки, тогава няма от какво да се плашим…
Преди да довърши изречението, срещна погледа на Донал. Бурята напираше откъм Алдаран и вероятно вече бе принудила придружителите им да спрат и да разпънат лагера си. Служителите от замъка, дори и да искаха да продължат насреща, нито биха виждали добре пътя, нито животните им биха вървели бързо в дебелия неутъпкан сняг. А и защо да си търсят белята? Сигурно вярваха, че Донал, Аларт и съпругата му са в пълна безопасност зад стените на Кулата Трамонтана.
„Невъзможно е да се досетят за злото, сторено ни от Деймън-Рафаел…“ Касандра го изгледа с ужас. „Ами да, тя чете мислите ми с лекота!“ Аларт си напомни, че от страховете и тюхкането няма никаква полза. Уважаваше Касандра и не искаше да я залъгва с утешителни измислици, но и още не бяха загазили, колкото на нея й се струваше.
— Едно от първите неща, на които ме научиха в Неварсин, е изкуството да намирам подслон и в най-неуютните места, също и как да преживявам неочакваните бури. Донал, сред пратените от теб хора има ли някой с дори следа от ларан, за да се опитаме да достигнем съзнанието му и да обясним в каква беда изпаднахме?
Младежът се замисли и накрая промълви със съжаление:
— Уви, братовчеде, няма. Но нищо не ни пречи да опитаме. Немалко хора долавят с лекота насочените към тях мисли, макар че не могат да излъчват и не смятат способността си за ларан.
— Тогава се опитай да привлечеш вниманието им. Иначе… Защо да предполагат, че вече не сме в Тендара? А дотогава…
Аларт започна да се озърта, търсеше подслон, опитваше се да разбере с помощта на дарбата си дали по-нататък по пътя има стара постройка, навес, изоставена плевня, а още по-добре — населена къща или хижа, където да ги приютят.
Но не откри нищо. А местността, през която минаха досега, сякаш бе още недокосната от човешка ръка. Не видя никакъв белег от заселници освен ниската полусрутена стена до поточето, където обядваха.
Уроците му по оцеляване в планините бяха отдавнашно минало. Още в края на третата му година в Неварсин го пратиха в зъбите на бурята, облечен само с расото си, за да докаже, че е готов за следващото стъпало на обучението. Тогава старият брат все му повтаряше: „Ако не откриеш изоставен дом или кошара, следващото най-добро е гъста горичка от високи дървета, после скален заслон, край който има поне храсталак.“ Аларт смръщи чело от усилията да си припомни вече видяното и да надникне в предстоящото, позволи на своя ларан да се разгърне напълно, за да провери последиците на всяко възможно решение.
„Имаме ли време да се върнем в Трамонтана?“ Колкото и да проследяваше тази възможност, накрая му се явяваха само трите им вкочанени трупа, замръзнали край пътеката.
За пръв път в живота си истински се радваше на своята дарба, защото можеше да отхвърля една гибелна възможност след друга. Този път залагаше живота на трима души. Вече знаеше, че пътеката пред тях се стеснява, и заслепени от духащия в очите им сняг, можеха да паднат в пропаст, дълбока стотици стъпки. Дори нямаше да открият останките им. Значи не биваше да продължават напред. Стреснати от безпрекословното му предупреждение, Донал и Касандра не помръднаха повече. Различаваше само заснежените им силуети наблизо. Откъм съседното било виеше вледеняващ вятър.
Малко по-напред се отклоняваше пътека до купчина скали, между които можеха да се подслонят почти като в изоставена къща. Аларт понечи да посочи натам, но се поколеба и проникна с дарбата си в тази възможност. И се вцепени за миг от обзелата го паника. Сред скалите имаше гнездо на птици-банши — зловещи хищници, неспособни да летят, които живееха по склоновете над горите и налитаха върху жертвите си, водени от невероятно чувствителното си сетиво за жива топлина. Натам не биваше да припарват!