Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
— Касандра, твоето наметало е най-тънко и безполезно. Ще го постелем на земята. С другите две ще се завием тримата. Ти ще си по средата, защото изобщо не си свикнала със студа в планините. — Щом се сгушиха, тя вече не трепереше толкова. — А сега — продължи Аларт спокойно — най-добре е да поспим и да не хабим сили в приказки.
Вятърът виеше около убежището им, снегът се сипеше на безкрайни пелени в черната нощ. Аларт се потопи в лек транс, прегърнал Касандра, за да усети веднага, ако има нужда от него. След малко Донал заспа, но тя беше будна, макар и да не помръдваше в ръцете му. Не можеше да се унесе, защото дори Аларт усещаше през ръцете й острата болка в изкълчения крак.
По едно време Касандра прошепна:
— Ще умрем ли тук?
Би могъл да изрече с лекота утешителни думи… без сам да си вярва. Каквото и да ставаше, искаше между тях да има само истина, както беше от първата им среща.
— Не знам, пресиоза. Надявам се, че не.
Неговият ларан му показваше само тъма в бъдното. Тя се опита да се обърне внимателно, за да не събуди Донал. Аларт се понадигна и й помогна да промени положението на тялото си.
— Така олекна ли ти?
— Малко.
Какво друго да направят в окаяното си убежище? Той не можеше и да си представи по-злополучен обрат. Дори бурята да спре, нямаше как да продължат по пътя заради пострадалия крак на Касандра. Ако тя имаше възможност веднага да се потопи в гореща баня, с масаж и лечение от опитна леронис, която да спре отока и вътрешния кръвоизлив в ставата, произшествието нямаше да има толкова сериозни последици. Но при дългото излагане на студа и неподвижността… А и самият Аларт не умееше кой знае какво — в манастира го научиха само как да оказва неотложна помощ, докато с ранените и премръзналите се заеме изкусен лечител.
— Трябваше да те оставя в Хали, а не да те излагам на опасности — изпъшка той унило.
— Нима там беше безопасно за мен? Брат ти скоро щеше да ме отмъкне от Кулата.
— Да, но май те поведох към сигурна смърт…
— Може би и там ме чакаше само смърт. — Той видя с изумление искриците на смеха в очите й. — Ако Деймън-Рафаел поискаше да ме вземе против волята ми, нямаше да се държа покорно. Имам нож и знам къде и как да го забия. — Гласът й зазвуча по-сурово. — Не би ме оставил жива, за да разнеса историята на унижението му.
— Не ми се вярва, че би се стигнало да насилие — мрачно възрази Аларт. — Предполагам, че щяха да те упоят.
— О, не… Още преди това, мили съпруже, пак щях да използвам ножа…
Гърлото му се сви и той не продума повече. С какво бе заслужил тази жена да е до него? Наистина ли преди я смяташе за кротка и срамежлива девойка? Притисна я до себе си и след малко промърмори:
— Любима, опитай се да поспиш. Облегни се с цялата си тежест на мен, ако ти е по-удобно. Много ли ти е студено?
— Не, защото ти ме топлиш.
„Свободата й ли запазих или я обрекох на гибел?“
Когато започна да се развиделява, мракът просто стана не толкова плътен. Схванати и уморени от страховете си, тримата в рехавото убежище понасяха мъчението търпеливо. Когато Донал излезе навън да облекчи нуждата си, Аларт не пропусна да го предупреди, че не бива да се отдалечава на повече от крачка-две. Младежът пропълзя обратно между дърветата и каза, че вятърът е станал още по-силен. Разделиха си остатъците от храната. Снегът смаляваше техния свят до тесен кръг, отвъд който сякаш нямаше нищо освен бяла завеса.
Аларт предпазливо даде воля на дарбата си. Почти във всяко разклонение виждаше как животът им свършва тук. И все пак не се съмняваше, че трябва да има и други възможности. Ако му е било отредено да загине на това място, защо преди прехвърлянето на Касандра от Хали този край не му се мярна в нито едно видение?
— Донал…
— Да, братовчеде?
— Твоят усет за промените във времето е по-остър. Можеш ли да видиш докъде се простира бурята и кога ще ни отмине?
— Ще се опитам.
Донал се съсредоточи и Аларт долови през неговото съзнание странните представи за налягания и сили, сякаш над земята бяха хвърлени мрежи от преплитащи се полета. Накрая приятелят му завъртя глава.
— Твърде надалеч е във всички посоки за жалост. И се движи мудно. Ех, защо нямам дарбата на сестра си, за да размятам облаците и ветровете, както ми хрумне!