Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Че той никога не е разбирал дълга на любовта“ — помисли си Лизи, но не го каза на глас. Дули явно нямаше нищо против; вече се бе пренесъл в книгата.
— Джийн вика на стареца, че никога не е разбирал дълга на любовта. Дългът на любовта! Гот, а? Мнозина са го чувствали, ама успявал ли е някой да го изрази! Твоят мъж, госпожа. Затуй другите трябва да си траят — туй ми рече професорът. Господ трябва много да е обичал мъжа ти, госпожа, за да му даде такъв дар. — „Зак Маккул“ погледна към тавана и жилите на врата му се изопнаха. — ДЪЛГЪТ! НА ЛЮБОВТА! Онези, които Бог обича най-много, Той ги прибира при себе си. Амин! — извика и наведе глава, при което портфейлът изскочи от джоба му и увисна на верижката си. В това нямаше нищо чудно — хората като Дули винаги носеха портфейлите си на верижка, закрепена за колана им. Когато отново вдигна глава, той добави: — Заслужаваше хубаво местенце твоят мъж. Дано му е харесвало, когато не се е пънел над писанията си.
Лизи се замисли за Скот, седнал пред бюрото си, което наричаше Големия Джъмбо Дъмбо — за Скот, който седи пред големия монитор на макинтоша си и се смее на нещо, което току-що е написал. Гризе пластмасова сламка или ноктите си, а понякога припява на оглушителната музика. Пъха длани под мишниците си, при което се получават звуци, наподобяващи пърдене. Ето как се „пънеше над писанията си“. Обаче тя не изрече мислите си. Междувременно старият Ханк отстъпи място на своя син и от тонколоните прозвуча „Уискито води към ада“.
— Отвръщаш ми с мълчание? — повдигна вежди Дули. — Е, твоя воля, госпожа, но няма файда. Рано или късно те очаква наказание. Няма да ти пробутвам лафове от рода на: „Това ще ми причини повече болка, отколкото на тебе“, но ще ти кажа, че за краткото ни познанство взех да те харесвам заради куража, а това е кофти за двама ни. Обещавам да не проявявам голямо усърдие, щото не искам да пречупя бойкия ти дух. Обаче… имахме уговорка, а ти не я спази.
„Уговорка?“ Побиха я тръпки. За пръв път осъзнаваше истинските мащаби на безумието на Дули, съзираше лудостта му в цялата й дълбочина. Сивите криле отново започнаха да се спускат над нея, но този път тя им се опълчи с цялата ярост, на която бе способна.
„Зак Маккул“ чу издрънчаването на белезниците (навярно ги бе донесъл в плика заедно с буркана от майонеза) и се обърна към нея.
„Спокойно, миломое, спокойно — прошепна й Скот. — Поговори с него — отвори голямата си незамлъкваща уста.“
Едва ли бе съвет, от който Лизи се нуждаеше. Знаеше, че докато разговорът продължава, наказанието се отлага.
— Виж какво, господин Дули. Никаква уговорка не сме имали — май си в грешка. — Видя, че веждите му се повдигат в недоумение, а лицето му помръква, и побърза да продължи: — Понякога е трудно човек да съобрази за какво става въпрос, когато говори по телефона, но вече съм готова да работя с теб. — Преглътна шумно и сърцето й сякаш подскочи чак до гърлото й. С удоволствие би изпила още една чаша вода, ала усещаше, че сега не е най-подходящият момент за подобна молба. Приведе се, вгледа се в пронизващите му очи — синьо се срещна със синьо — и заговори с цялата искреност, на която бе способна в този момент. — Искам да кажа, че ти изрази позицията си. И знаеш ли какво? Преди малко гледаше точно към ръкописите, които твоят… ъ-ъ-ъ… твоят колега искаше да получи. Забеляза ли черните шкафове в централното помещение?
Той продължи да я гледа с вдигнати вежди и устни, разтегнати в скептична усмивка… но вероятно по този начин даваше да се разбере, че е готов на сделка. Лизи леко се обнадежди.
— Бая кашони имаше и на долния етаж — отбеляза Дули. — И като гледам, май са пълни с романите му.
— Там… — започна тя, ала внезапно замлъкна. Какво щеше да му каже? „Там има буми, а не книги?“ Дули едва ли щеше да разбере. „В тези кашони са шегите на Скот — нещо като прашеца, предизвикващ сърбеж, или повръщано от пластмаса.“ Виж, това щеше да го разбере, но дали щеше да повярва?
Натрапникът продължаваше да се усмихва скептично, ала изражението му вече не казваше: „Готов съм на сделка“, а нещо друго: „Продължавайте, госпожа, да видим какво ще измислите тоя път.“
— Там има само индигови копия, ксерокопия и неизползвани бели листове. — Думите й прозвучаха като лъжа (наистина лъжеше), но какво друго можеше да каже? „Прекалено си откачен, за да проумееш истината, господин Дули?“ Тя побърза да продължи: — Материалите, които иска Лудбоди — качествените материали — са тук. Непубликувани разкази… копия от писмата му до други писатели… техните писма до него…