Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Ръководителят на бюрото във Виена имаше в списъците си саян, който беше старши служител в една от водещите търговски банки в страната. От него поискаха да подготви колкото се може по-пълен доклад за Винклербанк. Единственото, което му казаха, бе, че някакви израелски предприятия са влезли в делови връзки с банката и искат да знаят дали е солидна, какви са предшествениците и практиката й. Напоследък има толкова много мошеници, казаха му те със съжаление.
Саянът прие обяснението и направи каквото можа, а то беше много добро, като се има предвид първото, което откри — че Винклербанк оперира в условията на почти маниакална секретност.
Банката бе основана преди почти сто години от бащата на сегашния единствен притежател и президент. Същият този днешен Винклер беше вече на деветдесет и една години, известен във виенските банкови кръгове като Дер Алте, Стария. Въпреки възрастта си той отказвал да отстъпи президентството или самостоятелния си контрол. Тъй като бил вдовец, но без деца, нямало естествен наследник от семейството, така че евентуалната съдба на контролния пакет зависела от онова, което щели да прочетат един ден в завещанието му.
Въпреки това текущото управление на банката било възложено на трима вицепрезиденти. Срещите със Стария Винклер ставали един път месечно в дома му и по време на тях основната му грижа сякаш била да провери дали се спазват собствените му строги правила.
Текущите решения се вземали от вицепрезидентите Кеслер, Гемютлих и Блай. Банката не била клирингова, разбира се, нямала текущи сметки и не издавала чекови книжки. Работата й се състояла в това, да държи средствата на клиентите и да ги влага в абсолютно сигурни, надеждни дейности, предимно на европейския пазар.
Приходите от тези вложения никога нямало да влязат в „първата десетка“ по своя размер, но не в това била работата. Клиентите на Винклербанк не търсели бърз растеж или невероятно високи печалби от дивиденти. Те търсели сигурност и абсолютна анонимност. Това им гарантирала и осигурявала Винклербанк.
Правилата, на които Стария Винклер отдавал такова значение, включвали пълна дискретност за самоличността на собствениците на шифрованите сметки, съчетана с избягване на онова, което Стария наричал „нови измишльотини“.
Поради тази неприязън към съвременните технически средства не се допускало използването на компютри за въвеждане на важна информация или управление на сметките, на факсови апарати и там, където било възможно; на телефони. Винклербанк приемала указания и информация, но никога не давала сведения по телефона. Където било възможно, банката предпочитала да използва старомодния начин — писане на писма на бланки от скъпа кремава релефна хартия, или лични срещи в самата банка.
В чертите на Виена всички писма и извлечения се разнасяли от куриера на банката в запечатани с восък пликове и банката доверявала кореспонденцията си на пощата само когато ставало дума за страната или чужбина.
Що се отнася до шифрованите сметки на чуждестранни клиенти — саянът бе помолен да провери и това, — никой не знаел точно колко са, но се говорело за депозити в размер на стотици милиони долари. Очевидно, ако това наистина беше вярно, при такъв процент на тайни клиенти понякога щеше да има такива, които да умрат, без да кажат на никого как се борави с тяхната сметка — следователно Винклербанк печелеше добре.
Гиди Барзилаи псува дълго и високо, след като прочете доклада. Стария Винклер може да не знаеше за най-новите начини на подслушване на телефони и проникване в компютри, но природните му инстинкти бяха безпогрешни.
През годините, докато Ирак закупуваше и изграждаше технологии за производство на отровни газове, всички сделки от този род с Германия минаваха през една от три швейцарски банки. Мосад знаеше, че ЦРУ е проникнало в компютрите и на трите — първоначално са търсели изпрани пари от наркотици, — и точно тази вътрешна информация бе дала възможност на Вашингтон да подаде безкрайната си поредица от протести пред германското правителство за правения от страната износ. Едва ли беше вина на ЦРУ, че канцлерът Кол презрително бе отхвърлил всички протести — информацията беше съвсем точна.
Ако Гиди Барзилаи си бе мислил, че ще проникне в централния компютър на Винклербанк, грешеше — просто такъв нямаше. Оставаше му да прибегне до използване на микрофони в помещения, прихващане на поща и подслушване на телефони. Само че нито едно от тези неща нямаше да реши проблема му.