Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Много банкови сметки изискват шифрована „парола“, за да се оперира с тях, да се теглят и превеждат средства. Притежателите на сметки обикновено използват такава дума, за да се представят в телефонен разговор или факс, но не и в писмо. При начина на работа на Винклербанк голяма шифрована сметка на чуждестранен клиент, какъвто бе случаят с Йерихон, би имала далеч по-сложна система за опериране, която можеше да е официална поява на клиента със съответните документи, удостоверяващи самоличността му, или пък чрез писмено пълномощно, приготвено в определена форма и начин, с определени шифровани думи и символи, поставени на предварително уговорени места.
Очевидно банката би приела превод от всеки, по всяко време, отвсякъде. Мосад знаеше това, защото беше плащал на Йерихон с преводи по сметка във Винклербанк, обозначена само с едно число. Виж, би било нещо съвсем различно да се убеди Винклербанк на свой ред да преведе пари.
Във всеки случай Стария Винклер сякаш бе предугадил, че по някакъв начин техниката за незаконно извличане на информация ще изпревари тази за нормалното й използване. Дяволите да го вземат, проклетника му дърт.
Единственото нещо, което саянът можеше да гарантира, бе, че подобни големи шифровани сметки положително ще бъде под личното ръководство на един от тримата вицепрезиденти и никой друг. Старецът добре, бе избрал подчинените си; репутацията и на тримата беше, че им липсва чувство за хумор, че са непреклонни и добре платени. С една дума, непробиваеми. Израел, добавяше саянът, няма от какво да се тревожи по отношение на Винклербанк. Той, разбира се, не беше схванал същността на въпроса. По това време, в първата седмица на ноември, Винклербанк започваше съвсем да идва до гуша на Гиди Барзилаи.
Един час след зазоряване имаше автобус и когато самотният фелах, седнал на крайпътен камък на около пет километра преди Ар-Рутба, стана и вдигна ръка, той намали и спря. Човекът подаде две смачкани банкноти по един динар, седна отзад, сложи кошницата с кокошки в скута си и заспа.
В центъра на града, където автобусът спря със скърцане на старите си ресори и много от пътниците слязоха, за да отидат на работа или на пазар, а други се качиха, имаше полицейски патрул. Но докато полицаите провериха картите за самоличност на качващите се, те се задоволиха да хвърлят през прашните прозорци поглед към неколцината останали вътре и не обърнаха внимание на селянина, седнал с кокошките си отзад. Търсеха подривни елементи, подозрителни субекти.
След час автобусът бръмчеше на изток, клатушкайки се и подскачайки, като от време на време се изтегляше към банкета, докато покрай него преминаваха с рев колони военни автомобили със седнали отзад брадясали новобранци, загледани в облаците прах, който вдигаха.
Със затворени очи Майк Мартин слушаше разговорите около него, улавяйки непозната дума или следа от акцент, който би могъл да е забравил. Арабският в тази част на Ирак беше определено различен от онзи в Кувейт. Щом в Багдад щеше да минава за необразован и безвреден фелах, тези провинциални ударения и фрази можеха да се окажат полезни. Малко са нещата, които обезоръжават един градски полицай така, както селският акцент.
Кокошките в кошницата на коленете му доста зле понасяха пътуването, макар да им бе пръснал зърно от джоба си и отлял вода от манерката, която сега се намираше в един ландроувър и се печеше под мрежата в пустинята зад него. При всяко по-рязко движение птиците кудкудякаха в знак на протест или пък клякаха и серяха в сламата под себе си.
Необходимо беше човек да е прекалено наблюдателен, за да забележи, че в основата си кошницата е с десет сантиметра по-дълбока отколкото вътре. Пластът слама около краката на кокошките скриваше разликата. Всъщност той беше дебел само два-три сантиметра. В кухината под нея полицаите в Ар-Рутба биха открили редица озадачаващи, но интересни предмети.
Единият беше сгъваема сателитна чиния, превърната в къса и дебела пръчка, напомняща сгъваем чадър. Освен това имаше радиопредавател, но по-мощен от онзи, който Мартин използваше в Кувейт. Багдад нямаше да предлага възможността да работи със станцията, като броди из пустинята. Продължителните предавания бяха изключени, което обясняваше последния предмет, ако не се броеше многократно зареждащата се батерия от кадмий и сребро. Това беше касетофон, но много специален.
Новите технически средства обикновено са големи, тежки и трудни за боравене. Усъвършенстването им води до две неща. „Вътрешността“ им става все по-сложна, те стават все по-малки, а работата с тях — все по-лесна.
От съвременна гледна точка радиопредавателите, които са мъкнели във франция агентите на Британската служба за специални операции по време на Втората световна война, са били нещо кошмарно. Заемали са цял куфар и за да работят, им е трябвала антена, опъната на метри покрай някой улук, имали са лампи с големината на крушки за осветление и са можели да предават съобщения само по морза. Затова операторът е трябвало да чука безкрайно дълго, докато немските пеленгатори са го засичали, триангулирали са източника и са го хващали.