Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Касетофонът на Мартин се управляваше много лесно, но имаше някои извънредно полезни функции. В микрофона му можеше да се издиктува, бавно и отчетливо, десетминутно съобщение. Преди да бъде записано на лентата, един силиконов чип го шифроваше, обърквайки всичко така, че дори и да успееха да го прихванат, иракчаните нямаше да могат да го дешифрират.
При натискане на едно копче лентата се пренавиваше. Друго копче правеше презапис, но на скорост двеста пъти по-голяма, свеждайки съобщението до трисекундно „цвърчене“, което на практика беше почти невъзможно да се проследи.
Точно това „цвърчене“ щеше да изпрати предавателят, когато се свържеше със сателитната чиния, батерията и касетофона. В Рияд съобщението щеше да бъде уловено, забавено, дешифрирано и пуснато на „открит“ текст.
Мартин слезе от автобуса на крайната му спирка в Рамади и взе друг, който минаваше покрай езерото Хабания и бившата база на Кралските военновъздушни сили, сега превърната в съвременна иракска база за изтребители. В предградията на Багдад автобусът беше спрян и провериха всички карти за самоличност.
Мартин Стоеше покорно на опашката, стиснал кокошките си, докато пътниците се приближаваха към масата, където седеше сержант от полицията. Когато му дойде редът, той остави кошницата на пода и извади картата си за самоличност. Сержантът й хвърли един поглед. Беше му горещо и изпитваше жажда. Отдавна беше на работа. Посочи месторождението на притежателя й.
— Къде е това?
— Малко селце северно от Баджи. Известно с пъпешите си, бей.
Устните на сержанта трепнаха. „Бей“ беше почтително обръщение, което датираше от времето на турската империя, затова сега рядко се употребяваше, и то само от хора от затънтената провинция. Махна му с ръка да върви; Мартин си взе кокошките и се върна в автобуса.
Малко преди седем автобусът спря и майор Мартин слезе на главната автогара в Кадхимия, Багдад.
Глава 11
Разстоянието от автогарата, намираща се в северната част на града, до къщата на първия секретар на съветското посолство в квартала Мансур беше доста голямо, но Мартин нямаше нищо против да се разходи в ранната вечер.
От една страна, в продължение на дванайсет часа, изминавайки близо четиристотинте километра от Ар-Рутба до столицата, бе седял затворен в два автобуса, при това далеч не луксозни. От друга страна, разходката му даде възможност да вдъхне отново атмосферата, да „усети“ града, който не бе виждал, откакто двайсет и четири години преди това замина с пътническия самолет за Лондон като притеснителен тринайсетгодишен ученик.
Настъпила бе голяма промяна. Градът, който помнеше, беше твърде арабски, много по-малък, струпан около централните квартали Шаик Омар и Садун на северозападния бряг на Тигър, в Рисафа и около Аалам, от другата страна на реката, в Карч. Животът кипеше преди всичко в този вътрешен град — тесни улици, пазари, джамии, чиито минарета се извисяваха в небето, за да напомнят на хората, че са подчинени на Аллах.
Двайсетте години петролни приходи бяха донесли дълги магистрали с по две платна, разсичащи празните някога пространства, с надлези и детелини. Колите се бяха намножили, а към нощното небе напираха небостъргачи.
Когато стигна по дългата улица „Рабия“ до Мансур, кварталът му се стори почти неузнаваем. Спомняше си откритите пространства около клуб „Мансур“, където баща му водеше семейството в неделните следобеди. Кварталът явно продължаваше да е скъп, но всичко вече беше запълнено с улици и резиденции за онези, които можеха да си позволят да живеят нашироко.
Мина на неколкостотин метра от старото начално училище на господин Хартли, където бе учил уроците си и бе играл в междучасията с приятелите си Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри, но в тъмното не можа да познае улицата. Знаеше точно каква работа върши Хасан сега, но почти четвърт век не бе чувал нищичко за двамата сина на доктор Бадри. Дали малкият, Осман, със склонността му към математиката, наистина е станал инженер? А Абделкарим, който печелеше награди за рецитиране на английска поезия, дали той пък на свой ред не е станал поет или писател?