Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Осмината военни от САС ги изчакаха да се отдалечат, сетне поеха в друга посока, нагоре по пътя към Йордания. На осемдесет километра северозападно от Бадана спряха и зачакаха.
Капитанът, който командваше групата от два джипа, провери местоположението. По времето на полковник Дейвид Стърлинг в Западната пустиня на Либия са се ориентирали по слънцето, луната и звездите. Техниката през 1990-а улесняваше и правеше много по-точен този процес.
В ръката си капитанът държеше уред, не по-голям от книга е мека подвързия. Нарича се Глобална система за позициониране, САТНАВ, или Магелан. Въпреки скромните си размери уредът може да установи местоположението на човека, който го държи, независимо къде се намира на повърхността на земята, в един квадрат по-малък от десет на десет метра.
Ръчният уред на капитана можеше да се превключи на два различни кода. При единия точността беше в рамките на квадрат с размери десет на десет метра, но за това бяха необходими четири от американските сателити НАВСТАР да са едновременно над хоризонта. При другия бяха необходими само два, но точността бе само сто на сто метра.
В този ден имаше само два сателита, по които да се ориентира, но това стигаше. Никой не би могъл да пропусне някого на сто метра разстояние в тази виеща пустош от пясък и камънак, на много километри от Бадана и йорданската граница. Убеден, че се намира на мястото на срещата, капиталът изключи уреда и пропълзя под камуфлажната мрежа, опъната от неговите хора между двете превозни средства, за да ги предпазва от слънцето. Термометърът показваше 55 градуса по Целзий.
Час по-късно от юг се зададе британски хеликоптер Газела. Майор Майк Мартин беше отлетял от Рияд с транспортен самолет на Кралските военновъздушни сили за саудитския град Ал Джауф, най-близката точка до границата в този район, която разполагаше с гражданско летище. Херкулесът беше пренесъл Газелата, нейния пилот, наземния й екипаж и допълнителните резервоари, необходими, за да прелети от Ал Джауф до Таплинския път и обратно.
За всеки случай, да не би да има иракски радар дори на това забравено от Бога място, Газелата се плъзгаше ниско над пустинята, но пилотът бързо забеляза ракетите, изстреляни от капитана долу, който бе чул шума на приближаващия се двигател.
Хеликоптерът спря на пътя, на петдесет метра от ландроувърите и Мартин слезе. Той носеше през рамо сак, а в ръката си плетена кошница, съдържанието на която бе накарало пилота на Газелата да се запита дали работи за военната авиация, или за някакъв отдел на фермерския съюз. В кошницата мърдаха две живи кокошки. Инак Мартин беше облечен както и останалите осмина от САС, които го чакаха: ботуши, широки панталони от здрав памучен плат, риза, пуловер и бойна камуфлажна куртка. Около врата му висеше куфия на карета, която можеше да вдигне, за да предпази лицето си от въртящия се из въздуха прах, а на главата си носеше кръгла плетена шапка и големи предпазни очила.
Пилотът се питаше как тези хора не умират от горещина, навлечени така, но той никога не бе изпитвал нощния студ в пустинята.
Хората от САС измъкнаха от Газелата пластмасовите бидони, с които бе натоварен малкият разузнавателен хеликоптер, и заредиха отново резервоарите му. Когато ги напълниха, пилотът махна за довиждане и излетя на юг към Ал Джауф, а оттам обратно до Рияд, където щеше да се върне към света на нормалните хора, след срещата с тези налудничави мъже в пустинята.
Тогава хората от САС се отпуснаха. Макар осмяната с ландроувърите да бяха от Ескадрон D, а Мартин — от Ескадрон A, той познаваше всички освен двама от тях. След като размениха поздрави, те направиха онова, което британските войници правят, когато имат време — свариха си по чаша силен чай.
Мястото, което капитанът беше избрал, за да пресекат границата с Ирак, беше диво и пусто по две причини. Колкото по-тежък беше теренът, по който щяха да се движат, толкова по-малка беше вероятността да налетят на иракски патрул.
Второ, трябваше да остави Мартин колкото се може по-близо до дългата иракска магистрала, която се вие от Багдад на запад, през големите равнини на пустинята до йорданския граничен пункт при Руейшид.
Този жалък преден пост в пустинята бе станал познат на телевизионните зрители след завладяването на Кувейт, защото точно там злощастният поток бежанци — филипинци, бенгалци, палестинци и други — обикновено пресичаха границата, след като се измъкнеха от хаоса, предизвикан от нахлуването.
В този отдалечен северозападен ъгъл на Саудитска Арабия разстоянието от границата до Багдад, беше най-късо. Капитанът знаеше, че на изток, от Багдад към Саудитска Арабия теренът е пустинен и в по-голямата си част равен като тепсия, така че даваше възможност бързо да се стигне от границата до най-близкия път за Багдад. Но това означаваше, че и вероятността да има армейски патрули и бдителни очи е много голяма. Тук, в западната част на иракските пустини, теренът беше хълмист, прорязан от ровове, до които през дъждовния сезон се пускаха бурни пороища, а и през сухия не бяха безопасни, но на практика там нямаше иракски патрули.