През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Като пристигнахме в Текирлик, попитах къде има хан. Посочиха ми една колиба, чиято външност не беше особено приветлива. Въпреки това слязохме от седлата, поверихме конете на грижите на Омар и влязохме. Гледката, която се откри пред нас, не беше особено примамлива.
В малкото, опушено помещение седяха доста мъже. Един от тях усърдно изрязваше ноктите на краката си с кама. До него клечеше друг и държеше в ръка нещо, което преди много години вероятно е било четка, и търкаше с нея онази част от облеклото си, която трябваше да представлява панталон. Беше толкова мръсен, а притежателят му работеше така усърдно с четката, че целият се бе обвил в облак прах. Срещу тях седеше трети, а между разкрачените му крака имаше паница с мляко. Кълцаше с ножа си чесън и го слагаше в млякото. До другата стена на пода седеше още един мъж, а в скута му беше главата на друг, когото той бръснеше. Последният беше арнаутин. На средата на напълно обръснатия му череп имаше кичур коса. Берберинът бръснеше цялата му глава, като удобно се бе опрял на стената и по време на работата си правеше такива физиономии, каквито не бях виждал да прави дори някой негър в Съединените щати. А това означава много, защото черните бръснари са много известни с неповторимите си гримаси.
Щом тези господа ни видяха да влизаме и чуха поздрава ни, първо ни измериха с поглед. После първият продължи с операцията на пръстите на краката си, а й този, който си чистеше дрехите, поднови заниманието си. Мъжът с млякото се възползва от прекъсването, за да пъхне в устата си опасна за живота доза чесън. Берберинът обаче скочи, поклони се дълбоко и каза:
— Хош гелдиниз, бендениз ел йопер! (Добре дошли! На вашите услуги!)
Понеже не изглеждахме толкова мръсни като човека, който си четкаше панталоните, той сигурно ни бе помислил за знатни люде.
— Механджи нерде? (Къде е гостилничарят?) — попитах аз.
— Дишар дадър. (Вън е.)
— Бербер сен? (Ти бръснар ли си?)
— Хей хей, им хеким башъ! (Не съвсем. Аз съм главният лекар тук!).
Той каза това с тон, който не беше нито горд, нито самоуверен, посочи към арнаутина и с важна физиономия добави:
— Ону да шине кояръм! (На него ще му слагам и вендузи!) Още преди да успея да му кажа, че това десетократно е увеличило уважението ми към него, арнаутинът силно го ритна и извика:
— Куче, кого трябва да обслужваш? Мен или този там? Да не мислиш, че ще лежа тук колкото ти кажеш! Ще ти покажа, че имаш пред себе си служител на падишаха!
«Главният лекар» отново бързо клекна, хвана насапунисаната глава и продължи прекъснатото си занимание.
Бих си излязъл веднага, но изразът «ще му слагам вендузи» ме накара да остана. Исках да видя по какъв начин този известен лечител ще извърши операцията. Така че и ние седнахме на пода, възможно най-близо един до друг, за да не влизаме в допир с ос таналите.
Когато дойде гостилничарят и попита какво искаме, единственото, което се реших да поискам, беше глътка ракия.
Бръснарят беше свършил и изтри лъскавия череп с кафтана си, но първо се изплю върху това място на дрехата, с което трябваше да свърши работата. После арнаутинът се съблече до кръста. Истинска чест беше за нас, че той благоволи да ни даде извинителното обяснение:
— Гидшишим вар. (Сърби ме кожата.)
Няколко силни удара с камшик сигурно щяха да бъдат по-полезни от вендузите!
Главният лекар донесе от ъгъла една торба и извади отвътре няколко предмета, които ми изглеждаха като стари кухи топузи за часовници. Теглото им сигурно беше около четиристотин грама. Освен това имаше и един инструмент, който приличаше на непотребна щипка за чистене фитилите на свещи. Запалиха ракия и докторът поднесе към пламъка един от топузите. Щом въздухът се разреди от топлината, арнаутинът трябваше да легне по корем, а берберинът се опитваше да постави на гърба му огромната вендуза.
Ръбът на съда се бе нагорещил. Арнаутинът почувства болка и залепи силен шамар на главния лекар, който се просна по цялата си дължина до него.
— Какво правиш? — вилнееше пациентът. — Трябва да ми сложиш вендузи, а не да ми изгаряш кожата!
— Какво да направя? — гласеше извинението. — Инструментът трябва да е горещ, иначе няма да се залепи.
След това обаче той внимаваше повече и успя да сложи две вендузи. Хвърли ми триумфален поглед, но бе изваден от възторга от гневния вик на арнаутина:
— Човече, да ме убиеш ли искаш! Кой може да понесе такива болки?