През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Халеф беше наистина съвсем безстрашен човек. Досега самоувереното му държание винаги му бе носило успех. Ако пък се случеше да изпадне в затруднение, намесата ми го изваждаше от бедата. Затова и сега пред тези мъже показа храброст, въпреки че външността му не даваше основание за това.
Месарят, на когото Халеф бе държал конското, го гледаше с варварско благоволение, почти както американски кръволок би гледал джафкащо срещу него декоративно кученце. По лицето му ясно бе изписана мисълта: «Горкият червей! Ще те глътна на една хапка, но не искам да го правя, защото ми е жал за теб!»
Слязохме от конете и ни дадоха натрошена царевица за тях. Ние получихме месо на корем. Разбира се, най-напред се заех с коня и помолих за някакъв стар парцал, за да му направя мокър компрес. Като го сложих на жребеца, единият от месарите ме попита дали конят е с болен крак.
— Да — отвърнах аз. — Убол се е над копитото.
— И ти му слагаш отгоре вода? Наистина охлажда, но аз знам много по-добро средство.
— Какво?
— Всички в околността ме знаят като конски доктор. Знам един мехлем, който сваля температурата и бързо лекува всички рани. Ако изпробваш това средство, няма да съжаляваш.
— Добре, хайде да опитаме.
Не взех прибързано решение. Бях чувал, че в някои от тези салхани се правят лечения, които могат да засрамят и най-начетения ветеринар. Не съжалявах за доверието, което проявих. Рих носи този мехлем три дни на крака си и от раната от убождането не остана и следа.
Ние с Халеф спахме при конете на открито. Оско и Омар предпочетоха да влязат в колибата. Малко след разсъмване бяхме събудени от пастирите, които караха стадо вързани биволи, които бяха продадени на салханата поради това, че бяха стари или заради необуздаността им. За сън не можеше да става и дума повече, въпреки че бяхме спали само около два часа.
Животните щяха да бъдат заклани веднага. Исках да видя по какъв начин щяха да направят това. Връзваха съответния бивол за рогата с въже и го вдигаха нависоко на един кол. Горе на една напречна греда стоеше един мъж, който удряше по черепа на животното, докато умре. Борбата на живот и смърт беше страшна.
Помолих да ми позволят да застрелям осъдените на смърт животни. Изсмяха ми се. Не вярваха, че куршум може да проникне в тялото на едно толкова огромно и яко животно. Доказах им противното.
Първият бивол, по който стрелях, остана известно време неподвижно, с ниско наведена глава. Не помръдваше дори върхът на опашката му. Насочил към мен втренчен поглед, стоеше с широко разтворени крака, като излята от желязо статуя.
— Брадвата! Дайте брадвата и въжето! — извика някой. — Той ще се втурне напред!
— Стойте спокойно! — отвърнах аз. — Няма да се хвърли, а ще се сгромоляса.
Така и стана. Съвсем внезапно, сякаш едва сега го бе улучил куршумът, могъщото животно рухна на земята и не помръдна повече.
Същото се повтори и с останалите. Не беше голяма чест да се стреля по тези животни, но поне имах удовлетворението, че ще умрат, без да се мъчат.
Изненадах се, че не ни питаха нито откъде идваме, нито накъде отиваме. Може би се дължеше на обстоятелството, че носех копчата на главатар. Не смееха да ми задават въпроси. Преди да тръгнем, се запасихме с пастърма. Това месо издържа много дълго време и е много вкусно и хранително. Като попитах какво им дължим, ме помолиха да не мисля за плащане. Не пожелаха нищо и се разделихме с тези хора много доволни, въпреки че посрещането не беше особено миролюбиво.
След около час стигнахме до Дербент, а по обяд бяхме в Еникьой на левия бряг на Струмица. Тук спряхме за малка почивка, а после продължихме към Текирлик.
Конете бяха уморени — и нищо чудно, защото от Адрианопол дотук нито веднъж не бяха почивали както трябва. Затова яздехме бавно и спокойно, отляво беше реката, а отдясно възвишенията, водещи към платото на Плачковската планина. По време на това пътуване Хадеф бе увесил нос. Беше в лошо настроение, което при него се случваше рядко и затова ми направи впечатление. Попитах го какво му е и той отговори, че го болят гърдите.
Може би това имаше връзка с преживяването ни от предишния ден. Сигурно, като се беше продънил таванът, той се беше ударил в нещо при падането си в стаята. Разбира се, Халеф не можеше да си спомни, но аз се обезпокоих за любимия си приятел, затова реших да съкратя пътуването.