Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Тръснах глава и се опитах да върна съзнанието си обратно в тялото.
Притиснах в мрака пръстите на едната си ръка до пръстите на другата: палец до палец, показалец до показалец. Пръстите на дясната ръка удостовериха съществуването на пръстите на лявата ръка, а пръстите на лявата ръка удостовериха съществуването на пръстите на дясната ръка. Сетне няколко пъти си поех дълбоко и бавно въздух. Хайде, стига си мислил за съзнанието. Мисли за действителността. Мисли за истинския свят. За света на тялото. Нали за това си тук. За да мислиш за истинския свят. Бях решил, че най-добрият начин да мисля за действителността е да се махна възможно най-далеч от нея: да отида на място като дъното на кладенец например. „Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното“, ми беше казал господин Хонда. Облегнах се на стената и бавно поемах в дробовете си от въздуха с дъх на мухъл.
Не правихме сватба. Нямахме финансовата възможност, а и двамата не искахме да взимаме пари от родителите си. За нас бе много по-важно да заживеем заедно от това да вдигаме сватба. Рано една неделна сутрин отидохме в гражданското, събудихме със звънеца дежурния и му връчихме формуляра за женитба. По-късно отидохме на скъп френски ресторант, какъвто обикновено не можехме да си позволим и двамата, и поръчахме бутилка вино и обилна вечеря. Това ни стигаше.
Когато се оженихме, всъщност нямахме никакви спестявания (преди да умре, майка ми беше оставила малко пари, но аз бях решил да не ги пипам освен в краен случай), нито покъщнина, за която да си заслужава да се говори. Нямахме и бъдеще, за което да си заслужава да се говори. Аз работех без разрешително за адвокатска практика в юридическа кантора и всъщност не се надявах на нищо, Кумико пък работеше при дребен, никому неизвестен издател. Стига да бе поискала, след като се дипломира, можеше чрез баща си да намери далеч по-хубаво място, но тя не желаеше да го моли за нищо и сама си уреди работа. Бяхме доволни, че се справяме и без да ни се месят.
Не ни беше лесно да градим от нулата. Като единствено дете аз си бях склонен към усамотение. Когато се опитвах да постигна нещо сериозно, обичах да го правя сам. Струваше ми се голяма загуба на сили и на време да се съобразявам с другите и да им обяснявам — за мен бе много по-лесно мълчаливо да си свърша сам работата. Колкото до Кумико, след като бе загубила сестра си, тя бе затворила сърцето си за другите в семейството и всъщност беше израсла сама. Никога не ходеше за съвет при тях. В това отношение двамата си приличахме много.
Малко по малко се учехме да отдаваме телата и умовете си на новопоявилото се същество, наречено „наш дом“. Учехме се да мислим заедно за едно или друго. Стремяхме се да се справяме заедно с неща, случили се на единия от нас, така, сякаш те се отнасят и за двамата. Понякога се получаваше, друг път — не. Но на нас ни беше приятно това ново свежо изживяване: пробите и грешките. А дори и да се скарахме жестоко, бе достатъчно да се прегърнем, за да го забравим.
На третата година от брака ни Кумико забременя. За нас — поне за мен — това бе тежък удар, защото бяхме изключително предпазливи. Вероятно се беше случило в миг на нехайство: не че можехме да посочим в кой точно миг е станало, но друго обяснение нямаше. При всички положения просто не можехме да си позволим да гледаме дете. Кумико тъкмо бе започнала да се утвърждава в издателството и искаше да си запази работата. Малка фирма като нейната просто не предвиждаше такива луксове като отпуск по майчинство. Ако някоя жена искаше да има дете, не й оставаше друго, освен да напусне. В случай че Кумико го направеше, щеше да се наложи поне известно време да караме само на моята заплата, но всъщност това си беше невъзможно.
— Според мен този път се налага да пропуснем — каза ми Кумико безизразно в деня, когато лекарят й съобщи новината.
Вероятно беше права. Откъдето и да го погледнеш, това бе най-разумният извод. Бяхме млади и напълно неподготвени да ставаме родители. И двамата се нуждаехме от време за себе си. Трябваше да си уредим живота, това сега бе най-важното. В бъдеще щяхме да разполагаме с предостатъчно възможности да създаваме деца.
Всъщност обаче аз не исках Кумико да прави аборт. Навремето, във втори курс, едно момиче забременя от мен — запознах се с него на мястото, където работех от време на време. Беше добро дете, една година по-малко от мен, и се разбирахме чудесно. Харесвахме се, разбира се, но в никакъв случай не гледахме сериозно един на друг, а и беше изключено връзката ни да стане сериозна. Бяхме просто двама самотни младежи, на които им се искаше някой да ги прегърне.