Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Млъквай, долна малка кучко!
Тя го погледна неразбиращо, без да реагира. Гледаше така, сякаш нищо не може да я достигне, след като вече беше изрекла собствената си присъда. Той почти изхлипа:
— Черил, съжалявам, не го мислех наистина, вземам си думите назад, не го мислех…
Тя остана права, облегната на стената, където беше стояла от самото начало. Той се отпусна на ръба на кушетката, позата му издаваше безпомощност и отпадналост.
— Как можех да ти го обясня? — каза той, изоставил надеждата. — Всичко е толкова голямо и сложно. Как можех да ти кажа каквото и да е за трансконтинентална железница, освен ако не знаеше всички детайли и усложнения? Как можех да ти обясня годините работа, моите… Ох, каква полза има? Винаги съм оставал неразбран и трябваше вече да съм свикнал, само дето си мислех, че ти си различна и че имам шанс.
— Джим, защо се ожени за мен?
Той се изсмя тъжно.
— Това ме питат всички. Не съм мислил, че и ти ще питаш. Защо ли? Защото те обичам.
Тя се учуди колко странна е тази дума, която трябваше да е най-простата в човешкия език, която беше разбираема за всички, която осъществяваше универсалната връзка между хората, не носеше никакво значение за нея. Не знаеше какво се криеше в ума му.
— Никой никога не ме е обичал — каза той. — В света няма никаква любов. Хората не чувстват. Аз чувствам нещата. Кого го е грижа? Мислят само за разписания, товари и пари. Не мога да живея сред тези хора. Много съм самотен. Винаги съм копнял да срещна разбиране. Може би съм просто безнадежден идеалист, който търси невъзможното. Никой никога няма да ме разбере.
— Джим — каза тя с непривична, строга нотка в гласа си, — онова, за което се борех през цялото това време, беше да те разбера.
Той отпусна ръка, като че помиташе думите й, но не агресивно, а тъжно.
— Мислех си, че можеш. Ти си всичко, което имам. Но може би разбирането просто не е възможно между човешките същества.
— Защо да е невъзможно? Защо не ми кажеш какво искаш? Защо не ми помогнеш да те разбера?
Той въздъхна.
— Това е то. Това е проблемът — всичките тези твои „защо“. Постоянно да питаш за причината на всичко. Онова, за което говоря, не може да се изрази с думи. Не може да се назове. Трябва да се почувства. Или го чувстваш, или не. То не е нещо в разума, а в сърцето. Ти никога ли не чувстваш? Просто да чувстваш, без да задаваш всички тези въпроси? Не можеш ли да ме разбереш като човешко същество, а не като обект на изследване в лаборатория? Великото разбиране, което отива отвъд износените ни думи и безпомощни умове… Не, май не трябва да го търся. Но винаги ще се надявам. Ти си последната ми надежда. Ти си всичко, което имам.
Тя стоеше до стената, без да мърда.
— Имам нужда от теб — меко простена той. — Аз съм съвсем сам. Ти не си като другите. Аз вярвам в теб. Доверявам ти се. Какво ми дадоха всички тези пари, слава, бизнес и борба? Ти си единственото, което имам.
Тя стоеше неподвижна и посоката на погледа й, сведен към него, беше единственото признание, което му даде. Нещата, които говореше за страданието си, бяха лъжи, но страданието беше истинско — той беше човек, разкъсван от непрестанно терзание, което не беше способен да изкаже, но което тя може би можеше да се научи да разбира. Все още му дължеше поне това, мислеше си с чувство на дълг тя — в отплата за положението, което й беше дал. Може би за единственото, което можеше да даде, му дължеше усилието да го разбере.
През следващите дни тя се почувства странно, защото се беше превърнала в непозната за самата себе си — непозната, която нито искаше, нито търсеше нещо. Вместо любов, породена от бляскавия огън на почитта й към герой, тя остана с разяждащата я сивота на съжалението. Вместо мъжете, които се беше борила да намери — мъже, които се сражават за целите си и отказват да страдат, — тя беше останала с мъж, чието страдание беше единствената му претенция за ценност и единственото, което можеше да й предложи в замяна на живота й. Но вече нямаше значение. Това, в което се бе превърнала тя, бе една жена, която гледаше с нетърпение зад всеки ъгъл в бъдещето си; пасивната непозната беше жена, заела нейното място и приличаше на прекалено поддържаните хора около нея, които казваха, че са възрастни, защото не се опитваха да мислят или да желаят.
Но непознатият все още беше преследван от призрака на самата нея, а този призрак имаше мисия. Трябваше да разбере нещата, които я бяха унищожили. Трябваше да знае и живееше с чувство на непрестанно очакване. Трябваше да знае, макар да чувстваше, че фарът наближава и че в мига на познанието си щеше да бъде смазана от колелетата.