Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Не се тревожете за това, господин Бака — продължи тя с официалния тон. — Ако имате някакви конкретни, специфични препоръки, вратата ми винаги е отворена.
— Оценявам жеста ви — рече Бика. — Значи капитанът…
— Капитан Ашфорд прави всичко възможно да поддържа реда на кораба и неговата готовност за реакция. Той смята, че е добре за духа на хората да го виждат навсякъде. Вярвате или не, ние сме един голям и сплотен екипаж.
— Ще го имам предвид.
Лицето ѝ помрачня, после тя се наведе към екрана и внезапно придоби съчувствен вид.
— Разбрах за състоянието ви. Съжалявам.
— Няма нищо — промърмори той.
— Ако ви наредя да приемете медицинската кома?
Той се разсмя. Но дори смехът му не бе както преди. Твърде насечен.
— Ще го направя само когато смятам, че съм готов — отвърна. — Когато излезем от гората. Тогава докторите могат да правят с мен каквото искат.
— Добре тогава — кимна Па и терминалът ѝ изписука. Тя изруга тихо. — Трябва да вървя. По-късно ще се свържа с вас.
— Съгласен — отвърна Бика и връзката бе прекъсната.
Най-мъдрото сега би било да поспи. Беше буден вече от четиринайсет часа, проверявайки кои са оцелели от службата за охрана, вършейки всичко, което би могъл, докато лежеше в лазарета. Четиринайсет часа не бяха кой знае какво в момент на криза, само че на всичко отгоре бе и парализиран.
Парализиран.
Той прокара пръсти по гърлото си и надолу през гърдите до онази невидима линия, отвъд която кожата преставаше да бъде негова и се превръщаше в нещо друго. В месо. Умът му подскочи при тази мисъл. И преди му се бе случвало да получава травми, но винаги се бе възстановявал. Поне четири или пет пъти бе заставал на прага на смъртта. Нещо винаги му помагаше да се изправи бързо на крака. И този път ще стане така. По някакъв начин ще се върне към живота. Просто още една история, която след време ще разказва.
Знаеше, че се залъгва, но какво друго би могъл да направи? Освен да се отдръпне, разбира се. А може би точно това трябваше. Да остави на Па да поеме грижата. Да отстъпи още една територия на Ашфорд. Никой нямаше да го вини за каквото и да е било, докато е в медицинска кома. Дори Фред. По дяволите, Фред вероятно щеше да го посъветва да послуша докторите. Да му нареди.
Бика затвори очи. Очакваше да заспи или поне да се унесе, да се пренесе в някакво полураеално съществуване. Чуваше ясно как една от лекарките плаче тихо в коридора: бавен, механичен звук, по-скоро сякаш беше болна от нещо, а не даваше израз на мъката си. Някой се закашля. Сега пневмонията бе най-страшната заплаха. В безтегловност дробовете губеха способността си да се прочистват от секретите. Освен това, разбира се, ги дебнеха сърдечни удари и емболия, тъй като кръвта показваше тенденция да се задържа и сгъстява в периферията. Едно и също на всички кораби. Не толкова тежки травми ставаха смъртоносни заради липсата на притегляне. Да можеха само да включат поне малко тяга. Да си върнат гравитацията…
„Сега всички сме един сплотен екип“ — припомни си в полудрямка думите на Па и това изведнъж го накара да се събуди. Той зашари по ръчния си терминал, но Па и Ашфорд отказваха да приемат запитвания. Беше посред нощ. Поколеба се дали да не им прати сигнал за тревога, но се отказа. Още не. Първо ще опита със Сам.
— Здрасти — промърмори тя сънено. На екрана лицето ѝ изглеждаше посивяло, набръчкано край устните. Зачервените ѝ очи бяха зло предзнаменование.
— Здрасти, Сам. Виж, трябва да прехвърлим на „Бегемот“ екипажите на всички останали кораби. Да доведем всички тук, за да не може никой да прави глупости.
— А шарено пони искаш ли?
— Че как — отвърна на ироничната закачка той. — Въпросът е, че трябва да им дадем основание да го направят. Нещо, от което имат нужда, но не могат да го намерят другаде.
— Звучи страхотно — поклати глава Сам. — Но тъй като все още съм малко сънена, ще те попитам направо — очакваш ли нещо от мен?
— Те всички имат ранени. Ще им е нужна гравитация. Питам те колко време ще ти трябва да завъртиш барабана?
27.
Мелба
Мракът бе красив и сюрреалистичен. Корабите на флотилията, събрани заедно от тайнствената сила на станцията, се намираха съвсем близо един до друг — толкова близо, колкото никога преди, когато са били под човешки контрол. Единствените светлини идваха от задействалите се външни системи за поддръжка и от зловещото сияние на самата станция. Беше като да преминаваш през гробище на Луната. Поясът от кораби и отломки сияеше като блещукаща небесна дъга пред и зад нея, сякаш всяка избрана от Мелба посока щеше да повежда от мястото, където се намираше сега.