Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
„Расти!“
Лицето на граничния лорд му беше смътно познато, но Френтис не можеше да се сети за името му. По време на войната ли се бяха срещнали? Меч на Кралството, оцелял някак в клането и върнал се у дома, за да раздава милостиня от новия си пост? Поздравяваше всеки нещастник различно, без да прибягва до клишета или принудено съпричастие, към някои дори се обръщаше по име.
— Аркел! Как е кракът, друже?… Димела, не посягаш пак към грога, нали?
„Расти!“
Посегна под дрипите си и стисна дървената дръжка на ножа.
— О, нови лица — усмихна се владетелят на кулата, когато дойде техният ред. — Добре дошли, приятели. Как да ви наричам?
„РАСТИ!“
— Хентес Мустор — отговори жената високо, така че всички да я чуят.
Владетелят на кулата смръщи вежди.
— Не раз…
Първият ѝ удар нарочно не беше смъртоносен, а имаше за цел да предизвика максимален шок сред публиката, защото това бе колкото убийство, толкова и театър. Владетелят на кулата ахна от болка и изумление, когато ножът се заби в рамото му. Жената издърпа оръжието, викна: „В името на Верния меч!“ и го заби отново, целейки се този път право в сърцето. Владетелят на кулата, явно ветеран в сраженията, успя да вдигне ръка навреме, блокира удара и острието се заби дълбоко в ръката му под лакътя.
Двамата гвардейци се отърсиха бързо от шока и се хвърлиха напред с вдигнати алебарди. Първият се срина на земята, когато ножът на Френтис намери пролука в бронята му между нагръдника и предпазителя за шията. Френтис грабна изпуснатата алебарда и замахна към втория гвардеец. Мъжът парира бързо и нападна на свой ред, прецизно като истински ветеран, и едва не прониза Френтис в бедрото. Френтис успя да отскочи навреме, отвърна с широк замах към краката на гвардееца и го повали на земята.
Чу вик зад себе си, обърна се и видя жената да пристъпва към граничния лорд, който лежеше по гръб, кървеше обилно от двете рани и се опитваше да стане.
— Умри, еретик! — кресна жената и вдигна ножа си за удар. — Смърт за враговете на Оте…
Две кльощави ръце се увиха около нея и я дръпнаха назад. Беше една от дрипавите просякини, жената, която имаше проблем с грога и която васалният лорд беше нарекъл по име. Димела.
Жената отметна силно глава назад в лицето на Димела и изглежда, успя да ѝ избие няколко зъба, ако се съдеше по обилното кървене. Просякинята нададе вой от болка, но не отпусна хватката си. Още ръце се протегнаха да сграбчат убийцата на граничния лорд, някакъв старец се хвърли към краката ѝ, сакат мъж замахна с патерицата си към корема ѝ, включиха се и други, прииждаха и скоро затиснаха жената под планина от дрипи и немита плът.
„Моля те! — мислеше си трескаво Френтис. — Умри, моля те!“
Но връзката го стегна рязко, по-свирепо и неотклонно отвсякога. „ПОМОГНИ Ѝ!“
Той ритна силно поваления гвардеец в главата и се хвърли върху купчината бедняци. Размаха алебардата да си пробие път, хора падаха като откоси жито, Френтис сечеше и се молеше просяците най-сетне да убият жената и връзката да изчезне.
Почти беше стигнал до нея, когато се случи — огън лумна в центъра на тълпата, вълна от нажежен въздух повали хората, писъци на болка и паника раздраха дима.
Френтис си проби път през замаяните просяци и я намери на колене и окървавена, както от ударите на тълпата, така и защото бе прибегнала до откраднатия дар. Лицето ѝ беше червена маска на злоба и ярост. Зад нея Димела лежеше сгърчена и обгорена. Френтис дръпна жената на крака и двамата побягнаха.
— Сто седемдесет и две години — каза тя с глас тих и замислен, макар в очите ѝ още да светеше гняв. — Толкова време мина от последния ми провал, любими.
Френтис беше виждал много канализации в живота си, те бяха чудесно скривалище или пряк път под улиците на Варинсхолд; по-късно беше помогнал на Вейлин да завземат Линеш с помощта на задръстената с изпражнения и мръсотии канализация на града. Тукашната канализация беше най-чистата, в която бе попадал, и доста широка, с чудесен тухлен градеж и разширения, където човек да почине. Но единственото, което щеше да запомни от нея, беше вонята.
Южната гвардия със сигурност беше завардила улиците, затова да тръгнат към портите би било самоубийство. Вместо това, следвайки уличните си инстинкти, Френтис повлече жената към канализацията. Стигнаха по отходните канали до пристанището и чакаха нощта, за да отплуват незабелязано с прилива.
— Сто седемдесет и две години. — Погледна го. Явно очакваше някаква реакция, защото отпусна връзката, колкото да му позволи да говори.