Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Нощта беше дълга. В стаята ми беше горещо, задушно и не можех да спя.
Още един ден, още безкрайни отсечки от Апанския път, още един хан. А после, в една прекрасна лятна утрин, след влачене през мили и мили обработваеми земи, позлатени от пшеница и позеленели от тикви, се изкачихме на едно било и на хоризонта пред нас, забулен в слаба мараня, стоеше Вермилиън, със стени, блестящи на ранната светлина. Признавам, че една мъжествена сълза се отрони от окото ми, щом го видях.
Спретнахме си ранен обяд в една от многото фермерски къщи край Апанския път, които отварят вратите си за минаващите пътници. Седяхме отвън на маса в сянката на голям корков дъб. Кокошки кълвяха из прашния двор, наглеждани от старо жълто куче, прекалено мързеливо, за да помръдне, когато мухите кацаха по него. Жената на фермера ни донесе пресен хляб, масло, черни маслини, миланско сирене и вино в голяма пръстена амфора.
Аз пийнах една-две-три чаши от хубавото червено, преди да събера кураж за последен опит да откажа Снори от плана му. Не го направих заради Кара — е, може би мъничко с надеждата да спечеля доброто ѝ мнение, но най-вече за да спася грамадното говедо от собствената му глупост.
— Снори… — казах достатъчно сериозно, та той да остави глинената чаша и да насочи вниманието си към мен. — Аз, ъъъ… — Кара вдигна очи от хляба и маслините си и ме окуражи с едва доловимо кимване.
Макар и с развързан език, открих, че ми е трудно да изрека думите.
— Тая работа с отнасянето на ключа на Локи до вратата на смъртта… — Тутугу ми хвърли предупредителен поглед и направи жест надолу с водоравно изпъната длан. — Какво ще кажеш да не го правиш? — Тутугу извъртя очи. Аз му се намръщих. По дяволите, опитвах се да помогна на човека! — Я се откажи. Това е лудост. Знаеш го. И аз го знам. Мъртвите са си мъртви. Освен когато не са. А ние видяхме колко ужасно е това. Дори ако тварите на Мъртвия крал не те спипат по пътя и не ти вземат ключа. Дори ако стигнеш до Келем и той не те убие и не ти вземе ключа… Дори тогава… не можеш да спечелиш!
Снори се втренчи в мен, безмълвен, непроницаем, плашещ. Отпих дълбоко от чашата си, открих, че съм стигнал до дъното, и опитах пак.
— Ти не си първият, който е губил жена си…
Снори не рипна бесен на крака, както мислех, че може да направи, ако докосна най-болезнената му струна. Всъщност близо минута не каза нищо, само се взираше към пътя и минаващите по него хора.
— Годините пред мен, ето кое ме плаши. — Снори не се обърна към мен. Изрече думите си към далечината. — Не се страхувам от болката, макар че, честно казано, тя е по-голяма, отколкото мога да понеса. Много по-голяма.
— Тя ме озаряваше — продължи той. — Моята жена, Фрея. Сякаш бях един от онези прозорци, които съм виждал в дома на Белия Христос. Тъмни и безсмислени нощем, а после идва светлината и те засияват с цветове и истории. Попадал ли си на такова нещо, принце на Червения предел? Не жена, за която би умрял, а жена, за която би живял?
Нямаше какво да кажа.
— Това, което ме ужасява, Джал, е, че времето ще притъпи раната. Че след шест месеца или шест години една сутрин ще се събудя и ще осъзная, че вече не мога да видя лицето на Фрея. Ще открия, че ръцете ми вече не помнят тежестта на малката Еми, мекотата ѝ. Ще забравя синовете си, Джал. — Гласът му изневери и изведнъж повече от всичко ми се прищя да си върна думите назад. — Ще ги забравя. Един спомен ще се смеси с друг. Ще забравя звука на гласовете им, времето, което сме прекарали, ловейки риба във фиорда, как са ме гонили като малки. Всички тези дни, всички тези моменти ще изчезнат. Без мен да ги помня… какво са те, Джал? Моят храбър Карл, моят Егил, какво са те?
Видях потреперването на раменете му, пресекливостта, с която си пое дъх.
— Не казвам, че е правилно или смело, но ще вляза в Хел с брадвата на баща си и ще ги търся, докато не се свърши.
В продължение на цяла вечност никой от нас не проговори. Вместо това се отдадох на здрав запой, търсейки куража, който казват, че лежал на дъното на бъчвата, макар че виното вече ми се струваше кисело.
Накрая, когато сенките вече се удължаваха и чиниите ни отдавна бяха празни, им го казах.
— Аз оставам във Вермилиън. — Дръпнах още една юнашка глътка и повъртях виното в устата си. — За мен беше удоволствие, Снори, но пътешествието ми свършва тук. — Даже не мислех, че ще трябва да правя нещо относно проклятието на Сестрата. То вече бе изтъняло дотолкова, че не бях чувал и шепот от Аслауг, откакто се събудих от последния сън на Кара. Сега залезите минаваха почти незабележимо, само с леко настръхване на кожата ми и изостряне на сетивата, докато моментът идваше и отминаваше. — Това е краят.