![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
Най-накрая той влезе в ателието. Държеше червена роза. В погледа му се четеше разкаяние. Беше със зелена тениска, черни джинси и туристически обувки. Бавно прекоси разстоянието до Скай. Стъпките му отекваха в сводестото помещение. Щом стигна до жена си, се спря, коленичи и й подаде розата.
— За теб е — каза.
— Благодаря — отвърна тя. Поднесе цветето до носа си и вдъхна сладкия му аромат, опитвайки се да не се поддава на чувствата си.
— Откъснах я на идване — обясни с обезкуражаваща искреност Саймън. — От градината.
— Защо?
— За мен това беше знак, че все още принадлежа към това място, че продължавам да съм част от семейството — промълви и зарови лице в скута й. Ръцете й бяха покрити с глина, но тя нежно погали косата му.
— Баща ти е допуснал много грешки, Скай, а майка ти въпреки това го е приела.
— Може би не е трябвало.
— Не ми ли каза, че именно той е посадил розите отвън? Като символ? Искал е да поправи грешките си, да се реваншира на съпругата си. Обещавам да съм по-добър с теб.
Тя отново помириса розата. Ароматът й беше чувствен, напомняше й, че лятото е към края си. Помисли си за Каролайн и за Клий и неизвестно защо сълзи опариха клепачите й. Чувстваше, че се раздвоява. Искаше да повярва на Саймън.
Искаше да се опита да забрави за Редхоук, за синята панделка, за «Лебедово езеро», за болката в очите на майка си.
— Това е неправилно — рече тя и го отблъсна от себе си. — Точно сега имам нужда да бъда сама.
— Люби ме — прошепна той.
— Не, Саймън.
— Какво ти става? Никога преди не си се държала така.
— Уморена съм. Искам да продължа работата си — излъга хладнокръвно Скай. Искаше да се отърве от съпруга си възможно по-бързо, за да се напие и да заспи.
— Кое от двете? — усмихна се той.
— Истината е, че искам да остана сама — повтори Скай. Умът й бързо работеше. — Снощи имах невероятен сън и той се превърна във вдъхновение за нова творба. Сега наистина ми се работи. — Желанието й да се изолира от целия свят беше достатъчен стимул да го лъже.
— Секс — произнесе кратко Саймън и прокара език по шията й. — Имаш нужда от разтоварване.
— Престани — сряза го тя и отблъсна ръката му, която посягаше към гащеризона, й.
— Не ми се спира — засмя се той, а дъхът му отново опари шията й.
Обзе я паника. Чувстваше как потръпва под устните и дланите на мъжа си.
— Не, Саймън. Казах не!
— Кучка — процеди през зъби той.
Скай си пое дълбоко дъх. Затвори за миг очи. Трябваше да види истината, да възприеме действителността и да не бяга от тази реалност в илюзии и мечти. Лицето на съпруга й беше сгърчено от злоба. Току-що я беше обидил. Това й подейства отрезвяващо.
— Ако не напуснеш ателието ми веднага, ще се обадя в полицията! — заяви решително тя.
— И какво мислиш, че ще направят полицаите? — извика Саймън и силно я зашлеви през лицето. — Ти си ми жена.
— Саймън!
— Не искаш да се любим? Добре. Тогава ще се чукаме!
Скай шокирано докосна окото, после устните си. Лявата й страна беше изтръпнала. Чувстваше как плътта й пулсира, възприела формата на дланта му. Той разкъса блузата й. Очите й се разшириха от ужас.
* * *
Леферите се хранеха. Каролайн се беше облегнала на перилата и не отместваше поглед от водата. Преследваните менади се стрелкаха като куршуми пред погледа й. Хищниците бяха като обезумели. Зъбите им щракваха, за да докопат каквото им попадне, и наоколо беше пълно с полуизядени риби, обагрящи водата в кръв и мазнина, които течението отнасяше надолу.
Каролайн се запита какво ли става на дъното. Няколко мъже от екипажа бяха останали на палубата, за да обслужват макарата и да поддържат непрекъсната радиовръзка с Джо и останалите водолази. От време на време развиваха макарата и отпускаха по малко от въжето. Припалваха двигателя, проверяваха позициите на «Метеор» спрямо потъналия кораб.
Каролайн не откъсваше поглед от рибите, опитвайки се да не обръща внимание на свития си от притеснение стомах. Мъжете на палубата говореха за Гърция, за някакво микенско съкровище, за топлата вода на Егейско море и за красотата на жените в онази част на света.
— Готови са! — извика един от мъжете до макарата. — Укрепили са сандъка!
Всички се скупчиха на палубата. Дебелото въже се проточваше от голямата макара и изчезваше във водата — приличаше на кордата на огромна въдица.
— Опасно ли е? — попита Каролайн, обзета от безпокойство.
— О, да, по дяволите! — отвърна един от моряците. — Когато започнем да изтегляме, това въже ще трябва да издържи на огромно напрежение.
— Представи си потъналия кораб като къщичка, изградена от карти за игра — намеси се един по-възрастен мъж с цигара в устата и татуиран на ръката боен кораб. — Златото е вътре. Трябва да прокараме въжето през тази неустойчива структура, като много внимаваме да не докосва нищо, после го увиваме около сандъка със съкровището. Докоснем ли дори само една карта, цялата постройка се срутва.