Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Това ровене в миналото е ужасно! — възкликна Огъста.

— Онзи човек е бил негов баща, мамо!

Огъста се почувства засегната и изпита желание да отвърне. Пред очите й се появи ателието на Скай, новата скулптура, която най-малката й дъщеря извайваше. Представи си талисманите, наредени върху кръглия каменен плот, и потръпна от отвращение. За нея всички онези дреболийки бяха част от едно наситено с болка минало, символизираха всичко лошо, свързано със Скай.

— Докато ти спеше, разчистих ателието ти — подхвърли небрежно.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я остро Скай.

— Онези овехтели неща — мръсната избеляла панделка, онзи отвратителен змийски скелет…

— Мамо!

— Изхвърлих ги.

— Не!

Огъста многозначително кимна:

— Нищо чудно, че се чувстваш депресирана, след като се обграждаш с вещи, които ти влияят зле. Как очакваш да си вършиш работата, да водиш смислен живот, когато змийски скелети се търкалят пред очите ти?

— Веднъж една змия ме ухапа. — Скай прониза с поглед майка си.

Огъста наля още сок в чашата на дъщеря си:

— Не ставай истерична. Не змията е…

— Онази змия беше отровна — повиши тон дъщерята. — Случи се по време на едно от онези пътувания в планината, на които ти ни пускаше с татко. Каролайн изсмука отровата от раната ми.

— Не е била отровна. Ако беше, щях да знам. Щяха да те приемат в болницата, а ако мислиш, че аз пък бих те оставила да влезеш в болница, без да съм до тебе през цялото време, много се лъжеш.

— Мили Боже! — възкликна Скай и изведнъж избухна в смях.

— Какво толкова смешно казах?

— Но ти не беше до мен, мамо. Каролайн изпълни тази твоя функция.

— Не, Скай, мисля, че…

— Не беше до мен нито когато това се случи, нито по-късно, когато ме приеха по спешност в клиниката. Каролайн беше до мен, когато застрелях Андрю Локууд, и пак тя беше до мен, когато пристигна полицията, когато ме отведоха в участъка и когато трябваше да погледна родителите на убития от мен младеж в очите.

— Но аз бях тук и те чаках! — отвърна Огъста.

— Каролайн обаче беше с мен — равно изрече Скай. — Както винаги. За мен тя беше като истинска майка.

— Аз съм твоята майка. — Възрастната жена почувства, че я обзема паника.

— Но никога не си била до мен, мамо. Изпадала съм в беда и съм имала нужда от теб. С ужас очаквах мига, в който трябваше да се срещна с родителите на Андрю Локууд.

— Беше нещастен случай, Скай. Дори те разбраха, че…

— Можеше да дойдеш! Нима не ти мина през ума колко ужасно бе цялото това изживяване за мен? Та аз бях убила сина на тези хора! Идеше ми да потъна вдън земя, мамо. Това беше единственото, за което можех да мисля в онзи момент.

— Скъпа, толкова се тревожех за теб. Страхувах се, че могат да те обвинят в убийство. Моята едничка мисъл беше, че може да те вкарат в затвора.

— Мамо, убих човек! Не можех да мисля за затвора. Мислех за това, че онези хора никога вече няма да видят сина си. Денят беше слънчев и прекрасен, а момчето им беше мъртво!