![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
19
Грийнейкърс, 2011 г.
— Тя казва, че иска да се прибере вкъщи.
Лоръл потри очите си с една ръка, а с другата опипа върхността на нощното шкафче. Най-накрая намери очилата си.
— Какво иска?
Гласът на Роуз отново се разнесе по линията, този път по-бавно и прекомерно търпеливо, като че ли говореше на човек, за когото английският не е роден език:
— Каза ми тази сутрин. Иска да си бъде у дома. В Грийнейкърс. — Още една пауза. — Не в болницата.
— А! — Лоръл нахлузи очилата си под телефона и погледна с присвити очи от прозореца на спалнята. Боже, много ярко светеше! — Иска да си дойде вкъщи, значи. А какво казва лекарят?
— Ще говоря с него, когато приключи с визитацията, но… О, Лол, сестрата ми каза, че според нея моментът наближава.
Самичка в детската си стая, загледана в пълзящата по избелелия тапет слънчева светлина, Лоръл въздъхна. Време беше. Нямаше нужда да пита сестрата какво означава това.
— Ами добре тогава.
— Прибираме я у дома.
— Да.
— И се грижим за нея тук. — Не получи отговор, затова Лоръл я повика: — Роуз?
— Тук съм. Сериозно ли говориш, Лол? Ще останеш ли? И ти ли ще бъдеш тук?
— Разбира се, че говоря сериозно — отговори Лоръл, захапала цигарата, която се опитваше да запали.
— Звучиш странно. Да не би да плачеш, Лол?
Тя тръсна кибритената клечка и поклати глава:
— Не, не плача. — Още една пауза, през която Лоръл почти чуваше как сестра ѝ разтревожено прави на възли мънистения си наниз.
— Роуз, добре съм — увери я тя, този път по-внимателно. — И двете ще бъдем добре. Ще се справим заедно, ще видиш.
Роуз издаде тих задавен звук, вероятно в знак на съгласие или пък на съмнение, после смени темата:
— Благополучно ли се прибра снощи?
— Да. Но доста по-късно, отколкото очаквах.
Всъщност беше три сутринта, когато Лоръл най-сетне влезе в старата ферма. След вечеря с Джери бяха отишли в стаята му и през по-голямата част от нощта бяха гадали относно майка си и Хенри Дженкинс. Решиха, че докато Джери издирва доктор Руфъс, няма да е зле Лоръл да се опита да научи нещо за загадъчната Вивиан. В крайна сметка тя беше свързващото звено между майка им и Хенри Дженкинс, както и вероятната причина той да потърси Дороти Никълсън през 1961 година.
Тогава задачата ѝ се бе сторила напълно постижима, обаче сега, на дневна светлина, Лоръл вече не беше толкова сигурна. Целият план ѝ се струваше някак неубедителен като блян. Погледна към голата си китка и разсеяно се запита къде е оставила часовника си.
— Колко е часът, Роуз? Струва ми се непоносимо светло.
— Малко след десет.
Десет? Боже, беше се успала.
— Роузи, сега ще затворя, но тръгвам за болницата. Там ли ще бъдеш?
— До обяд, когато трябва да взема най-голямата дъщеря на Седи от детската градина.
— Добре. Ще се видим там и заедно ще поговорим с лекаря.
* * *
Роузи беше с лекаря, когато пристигна Лоръл. Медицинската сестра на рецепцията осведоми Лоръл, че я очакват, и я упъти към кафенето в съседство. Роузи явно се озърташе за нея, защото започна да ѝ маха още преди Лоръл да влезе. Запроправя си път между масите и когато наближи, установи, че Роуз е плакала, и то доста. Върху масата бяха разпилени свити на топка хартиени кърпички, а под влажните ѝ очи се виждаха размазани черни петна. Лоръл седна до нея и поздрави лекаря.
— Тъкмо казвах на сестра ви — заговори той с професионалния загрижен тон, който Лоръл би използвала, ако изпълнява роля на лекарка, която съобщава новината за нещо лошо, но неизбежно, — че според мен сме изчерпили всички възможности за лечение. Мисля, че няма да се изненадате, ако ви кажа, че е само въпрос на време, така че просто ѝ осигурете всички удобства.
Лоръл кимна.
— Според сестра ми мама иска да се прибере у дома, доктор Котър. Възможно ли е?
— За нас не е проблем — усмихна се той. — Естествено, ако тя искаше да остане в болницата, бихме се съобразили и с това ѝ желание. Всъщност повечето ни пациенти остават при нас до края…
Краят. Ръката на Роуз потърси тази на Лоръл под масата.
— Но ако вие искате да се грижите за нея у дома…
— Искаме — побърза да се обади Роуз, — разбира се, че искаме.
— В такъв случай е време да поговорим как ще я отведете у дома.
Пръстите на Лоръл я засърбяха за цигара.