Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Да, бях. Предполагах, че го знаете.

— Не. Никой не го спомена. — Наистина ли беше толкова лесно да игнорираш прислугата сякаш не съществуват?

Вълна от смущение се понесе от жената и осъзнах, че може погрешно да съм определила източника на страха, който почувствах първия път, когато се срещнахме. Предположих, че се бои да говори с мен заради госпожа Лоуел и онова, което можеше да стори. Никога не си бях представяла…

Не, не можех да правя прибързани заключения. Освен факта, че не ме биваше в бързането, това беше мила възрастна дама. Милите възрастни дами не дебнат деца. Не ги тероризират или тормозят без причина, а каква ли причина би имал някой, за да тревожи петгодишно дете?

Реших да изиграя коза си, да видя дали ще се издаде. Почаках за миг, след което казах:

— Е, когато говорих с Харпър преди няколко дни, тя не спомена да сте били с нея. Но не сте забелязали нищо необичайно?

В момента, в който думите излязоха от устата ми, емоциите на госпожа Бийчър полудяха, сякаш бях спечелила джакпота от слот машина. Но беше професионалистка. Покер изражението й беше същинска красота. Емоцията, която се мътеше изпод спокойната й външност, беше като летен ураган, наблюдаван отдалеч.

Стоях зашеметена. Икономката? Сериозно ли? Беше висока метър и двадесет и кръгла като мъфин.

— Съжалявам, че задавам един и същ въпрос — казах, след като се отърсих набързо. — Просто наистина се тревожим за Харпър. Всяка информация, която ни дадете, ще бъде от полза.

Изведнъж изглеждаше по-крехка от китайски порцелан, когато открехна мрежестата врата и изкуцука настрани.

— Определено, определено. Съжалявам, че бях толкова груба. Заповядайте вътре. — Дори гласът й потрепери повече, отколкото когато първоначално отговори.

О, да. Това щеше да завърши зле.

Чудех се кой още беше вътре. Някой здравеняк, който й вършеше мръсната работа? Откачена дъщеря, която изпълняваше всяка нейна заповед? Не изглеждаше като някой, който ще убие заек и ще го остави на леглото на малко момиченце, но се бяха случвали и по-странни неща.

Принуждавайки краката си да се движат напред, пристъпих в мрежата на паяка.

— Мога ли да ти предложа малко чай, скъпа? — попита тя.

Че да можеш да го подправиш с арсеник? Не мисля така.

— Ъм, не, благодаря, така съм си добре.

Застанахме във фоайето и не можех да не забележа седемнадесетте милиона снимки на един и същ мъж, които имаше. Те обхващаха целия му живот от ранното му детство до около четиридесетгодишна възраст. Синът й, вероятно? Внук?

— Сега, какво друго би искала да знаеш?

Е, това, което исках да знам, бе как щях да докажа, че тази мила старица бе заплашвала Харпър практически през целия й живот. Но не мислех, че трябва да я питам това. Със сигурност имах нужда от доказателство. Или от пълно признание, записано с високо качество.