Четвъртият гроб под краката ми [bg]

За късмет, Куки се обади тъкмо навреме.

— Съжалявам — казах, натискайки бутона за приемане на разговора, — ще ми дадете ли минутка? Трябва да отговоря.

— Давай, скъпа.

Обърнах се и изминах няколкото метра до отворената врата на кухнята и ми се стори интересно, че колкото повече се приближавах до вратата, толкова по-неспокойна ставаше госпожа Бийчър.

— Хей, Кук — казах аз, весела и доброжелателна. Но преди да успее да отговори подобаващо, казах: — Да, сега съм тук да говоря с госпожа Бийчър. Този случай е задънена улица. Не мога да намеря никакво доказателство за онова, за което говори Харпър Лоуел.

Думите ми малко успокоиха жената, така че продължих още малко в същата посока.

— Добре — каза Куки, схващайки, — в непосредствена опасност ли си?

— Не мисля, но човек никога не знае с подобни случаи.

— Какво мога да направя?

— Разбира се, мога да се срещна с чичо Боб на кафе. Можеш ли да му се обадиш и да му кажеш да се срещнем на онзи адрес, който ти ми даде?

— Със сигурност мога да го направя. Трябва ли да изпратя спешна помощ?

— О, не. Така е добре. Кажи му да не бърза. Почти приключих тук.

— Добре, звъня на Чибо веднага. Внимавай.

— Какво? Искаш да гледаш голи мъже в Интернет?

— Сериозно говоря.

Проклятие. Дори не се разпени. Какъв е смисълът да тормозиш някого, когато няма да избухне? Затворих телефона и пристъпих по-близо до онази врата. Не можех да видя през плътния мрак, но беше по-хладно, отколкото в останалата част от къщата, вероятно някакво мазе. Нищо хубаво не излизаше от мазетата, затова започнах да се извръщам, когато чух силно тупване. Остра болка експлодира в главата ми; после светът около мен се прекатури в серия от салта и болезнени подскоци.

Приземих се в купчина от коса и телесни части в дъното на доста стабилно стълбище. Човек би си помислил, че чамовото дърво ще поддаде. Но, мама му стара, това болеше.

Свих се в ембрионална поза, хващайки се за главата и стискайки зъби заради болката, която се изстрелваше от всяка молекула в тялото ми. Над мен чух вратата да се затваря и немощните стъпки на госпожа Бийчър да слизат по стълбите. Движеше се със скорост, на която би завидяло и бебе костенурка. Чугунен тиган висеше от ръцете й и бях съвсем сигурна, че това бе довело до бурното ми пътуване към неизвестното. Кой да знае, че чугунът е толкова твърд?

Все още имах нужда от доказателство за участието й в случая с Харпър. Точно сега имах само нападение с тиган от старица, която можеше да претендира, че има деменция и със сигурност щеше да се измъкне в съда. С всяка частица сила, която ми беше останала, накарах мускулите си да се отпуснат, тялото ми да се отпусне като варена юфка. Чичо Боб беше на път. Може би щях да успея да разплета случая, преди да пристигне.