Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Какво си направила? — попита тя, търсейки несръчно слънчевите си очила.

— Нищо. — Усещах, че бе по-добре да се правя на невинна, докато все още можех. — Защо? Какво съм направила?

Тя ги надяна, след което тръгна към мен.

— Сиена я няма. Върна се обратно в Ню Орлиънс.

Отстъпих назад, вдигайки ръце.

— Не сме правили нищо. Тя си падаше по теб, не по мен.

— Дойде вчера, треперейки и откачайки, каза нещо от рода, че не си това, за което се представяш. — Насочи яростен поглед към мен. — Как е открила?

Не можех да не забележа усмивката на лицето на Тре, докато татуираше октопод на гърба на колежанин. Рисунката беше невероятна. Зад октопода имаше лабиринт от парни механизми. Колелета и зъбци работеха заедно, за да задвижват стрелките на огромен часовник, покриващ лявата му лопатка. Но Тре се усмихваше по съвсем друга причина. Понякога бях толкова прозорлива. Мъжът тотално си падаше по Пари. Беше очарован от това, че Сиена я няма.

Отведох Пари на по-усамотено място.

— Баща ми се опита да ме застреля. Залегнах. Това беше.

— Баща ти се е опитал да те застреля?

— Само два пъти.

Тя наведе пораженчески глава.

— Между нас със Сиена наистина имаше връзка. Мислех, че може да е единствената.

— Срещаше се с нея само от един ден.

— И беше страхотен ден — каза тя, настръхвайки защитнически.

— Някога помисляла ли си си да се огледаш по-наблизо до дома? — попитах, шикалкавейки.

— Какво имаш предвид? В семейството ми? Защото обикновено на това не се гледа с добро око.

— Не, като например в дома ти. — Кимнах към Тре, докато поставяше светлосенки на едно пипало.

Отначало лицето й се изкриви от отвращение; след това преосмисли изражението си. Можех да чуя прещракването на зъбчатите колела, докато тя надничаше иззад стената, за да погледне отново.

— Секси е.

— Много ясно.

— Но е такъв… Не знам, женкар.

— Намерило се кой да го каже. Чакай малко. — Отправих й многозначителна усмивка. — Тревожиш се за конкуренцията.

— Не е така.

— Така е.

— Не е така.

— Така…

— Шефе! — извика Тре, гласът му бе изпълнен с веселие. — Ако сте приключили да обсъждате колко съм страхотен, клиентът ти си избра цвят.

Тя се изпъна.

— О, това е за мен. Поздрави Харпър от мен.

— Имаш го.

Понесох се към задната стая, но Харпър не беше там. Огледах целия район, включително и предната част на ателието на Пари. Никаква Харпър. Мамка му! Времето ми изтичаше.