Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Той погледна към тъмния ъгъл на мазето. Към прясна камара пръст.

— Харпър беше добра с мен.

Аз щях да й кося моравата, да му се не види. Това наистина ли беше заради работата в двора?

Тя се протегна и потупа голямото му рамо.

— Зная. Зная. Но тя щеше да те предаде на полицията. Щяха да те отведат в затвора, захарчо. Какво бих правила без теб?

Той сви рамене и тя изкудкудяка щастливо, щипвайки го за бузата сякаш беше на четири. Много го бях загазила.

Сграбчвайки шилото за лед, сякаш животът й зависеше от него, тя погледна надолу към мен.

— Задръж, обаче. Първо трябва да се уверя, че е мъртва.

Тя се приведе на едно коляно до мен, мъчна работа, която ми даде достатъчно време да си помисля какво би се случило, ако полярните шапки се разтопят. След като това мина, се зачудих дали ще мога да избягам или да се опитам да вразумя Дюи. Изглеждаше малко по-разумен от половинката си.

— Сега, къде предполагаш, че е сърцето й? — попита въпросната половинка.

Бети Уайт? Щеше да се прицели в Бети?

Инстинктивно ръцете ми се стрелнаха, за да я прикрият. Беше толкова крехка. Толкова уязвима. А госпожа Бийчър възнамеряваше да я надупчи с шило за лед? Не и в маята смяна.

Жената подскочи от изненада, а аз залазих към стълбите, когато тежест, сравнима с бетонобъркачка, се приземи върху гърба ми.

— О, така е добре, захарче. Дръж я така. Сега, къде ли отиде това шило за лед?

Харпър се метна напред, възнамерявайки да събори Дюи от мен, и беше изненадана, когато прелетя право през него.

Проклятие. Трябваше да й кажа. Трудно беше, когато хората не знаеха, че са мъртви. Осъзнаването ги изпращаше в състояние на шок и понякога не ги виждах с години. Но наистина трябваше да й кажа, защото смаяното изражение на лицето й, когато се обърна и протегна ръка през главата на Дюи, разби сърцето ми.

Тя прикова поглед в моя.

— Мъртва съм? — попита тя, гласът й бе дрезгав от емоциите. Тя се отпусна на земята, а изражението й бе отнесено като на хиляди километри.

Изпънах се срещу тежестта на Дюи, чудейки се с какво, по дяволите, го хранеше баба му, но развълнувана от това, че бе изгубила шилото за лед.

— Съжалявам, Харпър. — Едва успявах да произнеса думите. — Исках да ти кажа.

— Какво? — попита госпожа Бийчър.

— Обадих се на полицията — казах, извивайки врат. — Идват насам.

Тя се подсмихна и ми обърна гръб.

— Трябва ми повече светлина. Къде може да е изчезнало това чудо?

— Убили са ме? — попита Харпър, все още замаяна.

Протегнах се към нея и сложих ръка на коляното й.

— Да. Не съм сигурна кой точно. Помниш ли какво се случи?