Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Наистина трябва да си вървиш. Може и да не ти изглежда така, но тази жена има страшно ляво кроше. — Метнах гневен поглед през рамо. — Проклета измамница. Как, по дяволите, може да размахва така чугунен тиган? Тя има размерите на тенис топка. — Но бях изгубила Харпър. Тя се взираше в гърба на госпожа Бийчър с комбинация на удивление и болка в очите. И в моите очи имаше болка, но по съвсем друга причина.

— Харпър — прошепнах, опитвайки се да привлека вниманието й. За щастие госпожа Бийчър изглежда не можеше да чуе нищо по-тихо от рев. — Миличка, какво си спомни?

Огромните кафяви очи на Харпър се сведоха към мен, но не бяха съвсем фокусирани.

— Внукът й — каза тя, а гласът й бе едва доловим шепот. — Дюи беше малко по-голям от мен. Живееше с нас. При госпожа Бийчър, в апартамента й.

Болката спадна леко, туптенето стана почти поносимо.

— Какво стана, скъпа? Била е заедно с теб в къщата на баба ти и дядо ти, докато родителите ти са били на меден месец. Да не би внукът й да те е наранил?

Изражението й бе толкова дистанцирано, та се боях, че няма да отговори. Но след минута тя каза:

— Не. Не мен. — Тя закри устата си с ръце. — Малко момче. Мисля, че уби малко момче.

Стиснах очи в бегъл опит да блокирам в ума си картините, които думите й извикаха.

— Госпожа Бийчър намери Дюи. Той се опитваше да събуди момченцето, но не можеше. Тогава тя ме видя.

Погледнах я отново.

— Госпожа Бийчър? Видяла те е наблизо?

— Да. Играехме на криеница в плевнята, но Дюи се ядоса, когато момченцето го намери. Не съм сигурна какво се случи, но те започнаха да се борят. Дюи го повали и седна отгоре му, докато то не спря да се съпротивлява. Спря да диша. — Харпър стисна очи и сълзите потекоха от тях. След това подскочи, спомняйки си още. — Дойдох тук. Дойдох да попитам госпожа Бийчър защо го направи. Защо скри случилото се.

Очевидно госпожа Бийчър бе открила каквото търсеше. Беше се запътила към нас. Трябваше да побързам.

— Харпър, какво направи тя? Какво направи госпожа Бийчър в онзи ден, когато сте били в плевнята?

— Сграбчи ме. — Харпър прехвърли вниманието си върху ръцете си. — Имаше остри нокти и ме разтърси. Каза, че Дюи случайно е убил заек. Бял заек. И ако някога кажа на някого, ще направи същото с мен. После сложи заека в куфар и го донесе обратно в града заедно с нас.

Шокът ми трябва да си бе проличал.

Харпър кимна, когато тъгата изпълни очите й.

— Но не беше заек. Сега си спомням. Това момченце е погребано някъде в нашия имот. В червен куфар.

Дробовете ми се свиха. Куки ми бе казала, че около онова време има изчезнало момченце от Пералта, а Пералта и фермите Боске бяха една до друга. Трудно бе да се каже къде свършваше едната и започваше другата. Случаят никога не бе разкрит.