Романът на Лизи

— Не щеш ли ти-и-ия… тези… две последни глътки, госпожа? — Сякаш не казваше „глътки“, а „гладки“, отбеляза тя наум и в същия миг бе озарена от пробляськ на собствената й ’туиция: увлечен в ролята на добряк, Дули преиграваше. Може би съзнателно, а може би не. И когато ставаше въпрос за произношение, той се стараеше прекалено много да говори като южняк. Имаше ли значение? Вероятно не.

— Вече не съм жадна.

„Зак Маккул“ допи останалата вода. При всяка глътка адамовата му ябълка пълзеше нагоре-надолу под кожата на мършавия му врат. Накрая я попита дали се чувства по-добре.

— Ще се почувствам най-добре, когато си тръгнеш.

— Става. Ще гледам да не ти отнема много време.

— Той затъкна пистолета в колана си и се изправи. Коленете му изпукаха и Лизи отново си помисли (с голяма доза изумление): „Не е сън. Случва се наистина.“ Междувременно Дули изрита машинално чашата и тя се търкулна по белия килим. — Не мога да се мотая тука, госпожа — добави и повдигна панталоните си. — Твойто полицайче скоро ще цъфне, а и доколкото ми е известно, някоя от сестричките ти също може да се отбие, нали така?

Лизи не отговори.

„Зак Маккул“ вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Добре, де, твоя воля“ м се подаде от нишата. Моментът беше почти сюрреалистичен за Лизи, понеже беше виждала как Скот много пъти прави същото — опира се с ръце на дървената рамка, в която нямаше врата, стъпил върху дървения под на нишата, а главата и горната част на торса му се подават в кабинета. Скот обаче никога не бе носил дрехи в цвят каки — до самата си смърт остана заклет почитател на сините дънки. И темето му не беше олисяло. „Мъжът ми умря дълго преди да започне да оплешивява“ — помисли си тя.

— Много готино местенце — отбеляза Дули. — Какво е? Преустроен сеновал? Модернизиран плевник?

Лизи отново предпочете да не отговори.

Натрапникът продължи да се навежда, поклащайки се леко напред-назад, като хвърляше бързи погледи вляво и вдясно. „Властелин на всичко, що съзира“ — каза си тя.

— Невероятно готино местенце — продължи Дули. Както и очаквах. Имаш три стаи, какви ти стаи, направо салони, и над всяка покривът е остъклен, та да е светло. В нашия край викаме на тия жилища „вагони“, но туй местенце изобщо не прилича на вагон, прав ли съм?

Лизи пак мълчеше.

Той се обърна към нея със сериозно изражение.

— Не го мразя, госпожа… или вас, след като той вече е хвърлил топа. Лежал съм в затвора „Гористата планина“. Професорът може да ви е споменавал за това. И именно вашият съпруг ми помогна да издържа и да преодолея трудностите. Прочетох всичките му книги и знаете ли коя ми хареса най-много?

„Естествено, че «Стръвни дяволи» — помисли си Лизи. — Сигурно си я чел девет пъти.“ Ала Дули я изненада.

— „Дъщерята на моряка“. И не само ми хареса, госпожа — направо се влюбих в нея. Откак ми попадна, всяка година я четях по два-три пъти и знам наизуст цели откъси. Да ти кажа ли коя част ми харесва най-много? Когато Джийн най-накрая събира кураж да се опъне на баща си и му вика, че заминава, пък каквото ще да става. Знаеш ли какво казва на дъртото копеле, да ме прощаваш за грубата дума?