Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Разумно ли е да казваш подполковник? — засече го вместо поздрав Кастило.
— Не знам колко е разумно, но трябва да ти призная, че е малко унизително. А и вече не е тайна за никого. Кой ли не се обади, за да разбере дали е истина, или поредният шантав слух.
— Мама му стара.
— Какво да направя за вас, подполковник?
— Току-що казах на Монтвейл, че ще му уредиш среща с Джак Бритън в мига, в който Джак се върне във Вашингтон. Затова трябва да се свържеш с Джак и да го предупредиш да не припарва до Вашингтон, преди да съм се върнал.
— Ясно. А това кога ще стане?
— Вдругиден — стига Джейк да пристигне утре сутринта с „Гълфстрийма“ — след това заминавам за Буенос Айрес. Обади се на Алекс Дарби в посолството и му кажи, че ще ми трябва безопасна квартира — онази, която той използва, е супер, но и друго ще ми свърши работа — за да настаня важен свидетел. И да осигури охрана. Ще ми трябва и черен автомобил. Всъщност ще ми трябват два.
— Важният свидетел има ли си име?
— Не питай. Кажи още на Дарби да намери Юнг и да го покрие в квартирата.
— Юнг се опита да се свърже с теб.
— Какво иска?
— Да ти съобщи, че посланикът в Монтевидео е убеден, че Лоримър е наркотрафикант.
— Направо върхът.
— И аз така казах. Не само това, ами посланикът в Уругвай иска Юнг да предаде това на държавния секретар, по възможност като поверителна информация. Какво да му кажа по този въпрос?
— Кажи му, че може да задържи поверителната информация, докато се видя с него.
— Дадено. Нещо друго?
— Щом организирам всичко в Буенос Айрес — ще ми отнеме може би ден или два максимум — се прибирам.
— Това ли е всичко?
— Не се сещам за друго. Как ти е кракът?
— Оправя се. Боли само през деветдесет процента от времето. Пази си гърба, приятел.
VIII
ЕДНО
Национално гробище „Арлингтън“
Арлингтън, Вирджиния
16:00, 6 Август 2005
На „Арлингтън“ има средно по двайсет погребения на ден, определен ред за военнослужещите: за редниците и сержантите — един, церемониите на нисшите офицери следват друг, докато при погребенията на висшия команден състав е трети.
На редниците и сержантите им се осигуряват придружители на ковчега команда определена за отдаване на почест, и сигналист.
Освен тези основни изисквания, погребенията на нисшите офицери понякога са придружени от взвод, като броят на военните зависи от чина на починалия, има също и военен оркестър.
Офицерите имат право на погребална процесия, предвождана от карета, в която ковчегът се откарва до гроба. Полковниците от армията и морската пехота и чиновете над тях са придружени от кон с красиво покривало, без ездач. На офицерите също им се осигурява залп в знак на почит — седемнайсет пушки за генерал с четири звезди, петнайсет за три звезди, тринайсет за две звезди, единайсет за една.
Почти никога нямаше изключения от установените ритуали, а покойният сержант Сиймор Кранц имаше право единствено на най-основното.
Само че от момента, в който катафалката спря пред гроба, погребението на сержант Кранц излезе от установения протокол.
Когато безупречният офицер посегна към задната врата на катафалката, друг безупречен старши сержант от Специалните части го спря.
— С ваше разрешение, господине, ние ще поемем оттук — настоя старши сержант Джон К. Дейвидсън.
— Моля? — обърна се изумен лейтенантът.
За пръв път се случваше някой да прекъсне церемонията.
— Старши сержантът каза, че ние ще поемем — обади се друг глас. — Да не би да има проблем, лейтенант?
Лейтенантът се обърна към друга „Зелена барета“, този с по три сребърни звезди на еполетите.
— Господине… — понечи да недоволства лейтенантът.
— Чудесно. Сигурен бях, че няма да има никакви проблеми — въздъхна генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб. — Продължете, старши сержант.
— Слушам, господине. — Старши сержант Дейвидсън повиши глас. — Придружители на ковчега, готооо-ви!
Седем „Зелени барети“ с различни чинове — включително един генерал-лейтенант и един ефрейтор от морската пехота — пристъпиха към ковчега. Когато старши сержант Дейвидсън отвори вратата на катафалката, мъжете извадиха ковчега и го поеха на рамене.
— Придружители, готооо-ви! — излая тихо старши сержант и двайсетина войници от Специалните части, повечето сержанти, сред които имаше един полковник, един подполковник, двама майори, капитан и двама лейтенанти, се строиха в колона по двама и застанаха мирно.
— Капелан! Придружители! — ревна старши сержант Дейвидсън. — Бавен нааа-пред.