Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Кастило го доведе тук, защото знаеше, че сержантът, шеф на охраната, ще разпитва какво е правил и няма да го остави на мира, докато Брадли не му каже.
— Познавам един сержант Макнамара в щаба на пехотинците.
— Знам го щаба — отвърна Милър.
— Той е от тежката артилерия. Лестър разправя, че ако го накарам да се обади на неговия сержант в Аржентина и му нареди да не задава въпроси, той нямало да си вре носа.
— А какво ще обясниш на приятеля си? Защо го молиш да звъни?
— Ще му обясня, че не мога да му кажа. Той ще го приеме.
— Ами ако не го приеме?
— Ще я видим тази работа, когато му дойде времето.
— Звънни му още сега. Ако се свържеш с него, кажи му да дойде тук. Ще го шашнем с кабинета на Чарли и с моята парадна униформа и да се надяваме, че ще се получи.
Дейвидсън кимна.
— Събрал ли си багажа? — попита Милър.
Дейвидсън кимна отново.
— Добре. Ако твоят сержант се съгласи, утре вечер ще хванете полета от Маями.
ТРИ
Хотел „Данубиус Гелерт“
Ул. „Св. Гелерт“ №1
Будапеща, Унгария
01:25, 7 Август 2005
Подполковник Кастило — полузаспал — усети как нещо мокро и студено се притиска в лицето му. Първата му мисъл бе, че от устата му е потекла слюнка и е попила във възглавницата, затова се отдръпна от мокрото място.
От време на време му се случваше и не му беше никак приятно. Казваше си, че не може да контролира отделянето на слюнка, докато спи, но се притесняваше също толкова, колкото и от така наречената нощна еякулация. Беше притеснително, дразнещо и дори срамно. С възрастта нощните еякулации престанаха, но потеклата слюнка си оставаше досаден проблем.
Подпря се, за да се отмести още малко, и в същия момент се събуди напълно, а сърцето му заблъска.
В леглото до него имаше нещо топло, стегнато и космато.
В същия момент чу гърлено ръмжене.
— Макс, гадино долна! Как успя да се качиш в леглото?
Макс изръмжа отново, но не към Кастило.
Беше оставил кучето в спалнята на Ерик Кочиан, защото предположи, че Макс ще предпочете да остане там — на огромното пухкаво кучешко легло, поставено до огромното старинно легло с балдахин на Кочиан, вместо в съседната спалня.
Кастило се бе почувствал като натрапник, като воайор, в апартамента на Кочиан, особено когато влезе в спалнята. Любопитството успешно притъпи тези чувства и двамата с Ото Гьорнер прекараха половин час в огромната стая с висок таван, докато оглеждаха снимките по стените и мебелите. Снимките бяха най-различни, някои очевидно на семейството на Кочиан и много на хората, които се бяха превърнали в негово второ семейство — фон унд зу Госингер.
На няколко бяха дядото на Кастило и Кочиан в униформи. На други, бившият военен бе в небрежно цивилно облекло, очевидно след Втората световна война. Имаше и други, на които бе облечен елегантно, точно както Чарли го помнеше.
В стаята на Кочиан, на нощното шкафче, имаше снимка, на която младо момиче с плитки и юноша стискаха ръцете на Кочиан — майката на Кастило и чичо му Вили. Имаше и други, на които се виждаха Ерик и Ото.
На стените и по мебелите се виждаха разнообразни фотографии в рамки на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — на три, на пет, на седем, на десет — държеше ръката на майка си. Имаше и няколко на Карлос Гилермо Кастило като кльощав бой скаут, като тийнейджър на кон в хасиенда „Сан Хосе“, нахлупил огромна каубойска шапка, в униформа на кадет, докато учеше във военната академия на САЩ, лейтенант Кастило, вече награден с „Почетен кръст“, с „Бронзова звезда“, с „Пурпурно сърце“.
Имаше и снимки на жени, от двайсетгодишни до към петдесет. Очевидно и те са били важни в живота на Кочиан, макар и не чак толкова важни, че да се ожени за някоя от тях.
Кастило бе излязъл натъжен от спалнята на Кочиан, готов да заплаче. Сигурно старецът бе самотен и нещастен. Нищо чудно, че толкова държеше на Макс. Кучето му даваше единствената обич, на която можеше да разчита.
Кастило погали Макс и усети колко е напрегнат — всъщност кучето трепереше. В този момент долови, че продължава да ръмжи — приглушено и гърлено.
— Кажи, приятелче! Какво става?
Въпреки че досега лежеше до Кастило, кучето рязко се изправи и скочи от леглото.
Сърцето на Кастило се сви. Той седна на леглото.
Имаше светлина, колкото да види как Макс се прокрадва към вратата на хола.
„Като лъв е, като пантера, която дебне плячката“.
Кастило се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче. Напипа „Ругера“. Бързо пъхна пълнител и опря гръб на таблата на леглото.