През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
След известно време пред нас чух тропот на копита. Настигнахме самотен конник, който учтиво ни поздрави. Той се осведоми:
— И вие ли идвате от Мелник? Отговорих утвърдително.
— Аз отивам в Лебница, а вие?
— Също — отвърнах аз.
— Това е добре. Иначе лодкарят няма да ме прехвърли от другата страна. Няма да иска да направи това за един-единствен човек в този късен час. Но щом и вие ще минавате отвъд, ще се съгласи, защото ще спечели повече. Мога ли да яздя с вас?
— Да, щом ти харесва.
Всъщност предложението му не ми харесваше особено, но тъй като можеше да ни служи за водач, не отхвърлих желанието му.
Изобщо не знаех за сала.
Не говорихме повече. Мъжът яздеше малко встрани зад мен и Халеф и ни наблюдаваше. Сигурно въпреки тъмнината беше забелязал оръжията ни, както и светлия слой мръсотия върху дрехите ни, но не знаеше за какви да ни смята. Тъй като не го заговорихме, и той мълчеше.
Като стигнахме до реката, той свърна към сала, който без него нямаше да намерим. На другия бряг се разделихме след кратко сбогуване.
Нямах никакво намерение да оставам в Лебница. Бях тръгнал по този път, за да заблудя преследвачите ни и да избягна Петрич. Оттам до Остромджа пътят води все покрай Струмица. На това място се намираха развалините, където щеше да чака Манах ал Барша. Смятах да стигна дотам още през нощта. Затова веднага продължихме нататък, към Дербент, югозападно от Лебница.
Скоро обаче забелязах, че кракът на Рих не беше добре. Дали убождането с карфицата щеше да има лоши последици? Ако благородното животно се разболееше, щях да съм с вързани ръце. Трябваше да го щадя и да му правя компреси. Затова се зарадвах, когато не след дълго забелязах встрани от пътя светлината на огън. Спряхме до него. Насред полето имаше продълговата, ниска дървена колиба, в която скоро разпознах салхана. Тези салхани са постройки, в които се колят говеда, за да извличат от тях лой. Османлиите не обичат телешко. Доскоро дори не са знаели как да използват стадата говеда. В тези салхани се изварява лой и се изпраща в по-големите градове. Филето се реже на тънки ивици, суши се и се продава за храна.
Пред такава колиба се намирахме в този момент. По-голямата половина от постройката служеше за кланица и за варене на лойта. По-малката, изглежда, беше жилищната част. Първото отделение имаше множество широки врати, които бяха отворени. Там бяха запалени няколко огъня, над които висяха огромни котли. Около тях седяха месарите — диви, мръсни, омазнени мъжаги. Огньовете осветяваха полето надалеч и от светлината им всичко наоколо придобиваше гротескни образи. Мъжете чуха, че идваме, и влязоха вътре. Поздравихме ги, а аз попитах дали ще има място за нас да си починем. Единият от тях се приближи до мен, огледа ме, а после през смях каза:
— Ларва на брашнен бръмбар, излязла от хамбара! Има ли наблизо някоя червеношийка, да дойде да го изяде?
Другите се присъединиха към смеха му и също се приближиха. Посрещането беше особено мило! Исках да ги срежа, но Халеф ме изпревари:
— Какво каза, градинска овесарко? Изближи си талка от лицето и по-добре вземи да си натъркаш мозъка с лойта, преди да се присмееш на другите! Няма да станеш по-хубав, като се смееш, защото тогава се виждат крокодилските ти зъби, а муцуната ти е като на булдог, ял хрян! Да имаш случайно син?
Този въпрос бе зададен така внезапно и неочаквано, прозвуча толкова настоятелно и самоуверено, че мъжът се хвана в клопката.
— Да — отговори той слисано.
— Е, горкото дете е потомък на човек, който няма мозък в главата си, защото е от племето на маймуните. Съжалявам го!
Едва сега месарят осъзна, какво му беше казано. Той посегна към вълнения парцал, увит около тялото му, в който имаше дълъг касапски нож, и гневно отговори:
— Добре ли чух? Какво каза?
— Виждам, че умът ти не е достатъчно голям, за да разбере думите ми, които бяха толкова ясни! Да ги повторя ли?
— Сефил джудже! (Нищожно джудже!) Искаш ли да те наръгам?
Исках да застана с коня си между него и Халеф, но тогава един от другарите му го хвана за ръката и каза:
— Съку дур онларъ вар копчай! (Млъкни, те имат копча!) Изглеждащата до момента толкова опасна сцена изведнъж доби друг обрат. Мъжът ни огледа по-внимателно, а после извинително каза:
— Аф сеир етмес дим! (Прощавайте, не видях!)
— Друг път отваряй прекрасните си очи по-широко — каза Халеф. — Не е трудно да се забележи, че този емир, който е наш приятел и господар, носи копча на главатар! Ти ни посрещна с обиди. Трябваше така да те ударя през лицето, че да се преметнеш чак до най-отдалечения казан с лой. Но съм милостив и ще ти простим. Кажете къде можем да си починем, дайте храна за конете и една четка за дрехите ни, за да можете да видите, наистина ли сме брашнени червеи!