Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Усетих го само първия път, когато се любихме. След това чувствах Кумико много по-близо до мен, тя откликваше много по-чувствено. Внуших си, че първоначалното чувство на отчужденост е било породено от това, че на нея й е било за пръв път.
Докато ровех из спомените си, от време на време се пресягах към въжената стълба до стената и я подръпвах, за да се уверя, че не се е разхлабила. Очевидно не можех да се отърся от притеснението, че всеки момент тя ще се свлече долу. Всеки път, щом си помислех за това долу в мрака, ме обливаше страх. Всъщност чувах как бие собственото ми сърце. След като проверих доста пъти — може би двайсетина-трийсет, започнах да си възвръщам донякъде спокойствието. В края на краищата бях завързал добре стълбата за дървото. Тя не можеше да се разхлаби от само себе си.
Погледнах си часовника. Светещите стрелки показваха точно три без малко. Три следобед. Извърнах очи нагоре. Полумесецът от светлина още блещукаше. Повърхността на земята бе окъпана в ослепителна лятна светлина. Представих си поток, който проблясва на слънчевата светлина, и зелени листа, потрепващи от вятъра. Светлината горе бе заляла всичко, а тук, долу, съществуваше мрак. Само се спускаш по въжена стълба малко под земята, и навлизаш в такъв наситен мрак.
Подръпнах още веднъж стълбата, за да съм сигурен, че е захваната здраво. После облегнах глава върху стената и затворих очи. Накрая сънят надделя като постепенно прииждащ прилив.
7.
Спомени и разговор за бременността
Когато се събудих, отворът на кладенеца във вид на полумесец бе оцветен в наситеносиньото на вечерта. Стрелките на часовника показваха седем и половина. Седем и половина вечерта. Което означаваше, че съм спал тук, долу, четири часа и половина.
Въздухът на дъното на кладенеца беше много студен. Когато се спуснах, вероятно съм бил прекалено напрегнат, за да мисля за температурата. А сега кожата ми реагираше на студа. Разтърках голите си ръце, за да ги постопля, и си дадох сметка, че е трябвало да сложа в раницата нещо, което да облека върху тениската. И през ум не ми беше минало, че температурата на дъното на кладенеца може да е различна от температурата горе.
Сега бях обгърнат от мрак, който вече беше непрогледен. Колкото и да напрягах очи, не виждах нищо. Не можех да кажа къде е собствената ми ръка. Намерих опипом стълбата и я подръпнах. Пак си беше здраво закрепена горе. От движението на ръката ми мракът като че ли се размести, но може би само ми се е сторило.
Беше ми изключително странно, че не виждам със собствените си очи собственото си тяло, макар и да знаех, че то е някъде тук. Докато стоях и не помръдвах в мрака, бях все по-малко убеден, че наистина съществувам. За да преодолея това усещане, от време на време се прокашлях или прокарвах длан по лицето си. Така слухът ми удостоверяваше съществуването на гласа, ръката удостоверяваше съществуването на лицето, а лицето — съществуването на ръката.
Въпреки тези усилия тялото ми започна да губи малко по малко от плътността и тежестта си подобно на пясък, постепенно отмиван от течаща вода. Имах чувството, че вътре в мен бушува безсловесен ожесточен двубой, схватка, в която съзнанието ми бавно влачи тялото към новите си територии. Мракът нарушаваше равновесието между двете сили. Хрумна ми, че тялото ми не е нищо друго освен временна обвивка, подготвена за съзнанието ми от подредбата на знаците, познати като хромозоми. Ако тези знаци бъдеха пренаредени, щях да се озова в съвсем различно тяло. „Проститутка на ума“, се беше нарекла Крита Кано. Вече не ми беше трудно да приема израза. Да, беше възможно да се съвкупяваме в съзнанието си, а аз да свърша в действителността. В наистина непрогледен мрак са възможни всякакви странни неща.