Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Звучеше като молба. Тя усети със замайваща сигурност, че той лъже, и все пак молбата беше искрена — сякаш имаше отчаяна нужда да я увери, но не и в нещата, които беше казал. Тя се насили да се усмихне:
— Да, Джим, разбира се — отговори тя, чудейки се какъв е този инстинкт, който я накара да го каже и от какъв невъзможен хаос произлиза — инстинктът, че нейната роля е да го утешава!
Изразът, който видя на лицето му, беше почти усмивка, почти на благодарност.
— Трябваше да ти кажа за това тази вечер. Трябваше да ти кажа. Исках да знаеш с какви невероятни неща съм свързан. Винаги говориш за работата ми, но изобщо не я разбираш, тя е много по-обширна, отколкото можеш да си представиш. Мислиш, че да се управлява железница означава да се полагат релси от измислени метали и влаковете да пристигат навреме. Но не е така. Всеки дребен служител може да го прави. Истинското сърце на железопътната компания е във Вашингтон. Моята работа е политиката. Политиката. Решения в национален мащаб, които засягат всичко и контролират всички. Няколко думи на хартия, една директива, която променя живота на всеки човек във всеки ъгъл, във всяко кътче и под всеки заслон в страната!
— Да, Джим — каза тя с желание да повярва, че той може би е човек с положение в мистериозния свят на Вашингтон.
— Ще видиш — каза той, крачейки из стаята. — Мислиш си, че са могъщи — тия индустриални гиганти, които са толкова умни, с двигателите и пещите си? Ще бъдат спрени! Ще бъдат обрани! Ще бъдат смазани! Ще… — той забеляза как го гледа. — Не е за нас — побърза да се тросне той, — а за хората. Това е разликата между бизнеса и политиката — ние нямаме себични цели, нямаме лични мотиви, не преследваме печалба, не пилеем живота си в драпане за пари — не ни се налага! Ето защо сме оклеветени и неразбрани от всеки алчен печалбар, който не може да разбере никакъв духовен мотив, морален идеал или… Неизбежно беше! — изведнъж изкрещя той и се извърна към нея. — Трябваше да изготвим този план! Когато всичко се разпада и спира, нещо трябваше да се направи! Трябваше да ги спрем да не спират! Неизбежно беше!
Очите му бяха отчаяни — тя не знаеше дали той се хвали, или моли за прошка, не знаеше дори дали това е ликуване или падения.
— Джим, не се ли чувстваш добре? Може би си работил твърде усилено и си изморен…
— Никога не съм се чувствал по-добре през живота си! — тросна се той и закрачи отново. — Естествено, че работихме усилено. Работата ми е по-голяма от всяко друго работно задължение, което можеш да си представиш. Тя е над всичко, което мърлявите механици като Риърдън и сестра ми правят. Каквото и да правят, аз мога да го разваля. Нека строят линия — аз мога да дойда и да я разруша, просто така! — той щракна с пръсти. — Сякаш им прекършвам гръбнака!
— Искаш да трошиш гръбнаци? — прошепна тя, треперейки.
— Не съм казвал това! — изкрещя той. — Какво ти става? Не съм го казвал!
— Съжалявам, Джим! — задъха се тя, шокирана от собствените си думи и от ужаса в очите му. — Просто не разбирам, но… но знам, че не бива да ти досаждам с въпроси, когато си толкова уморен… — тя се бореше отчаяно да убеди самата себе си — когато имаш толкова много неща, за които да мислиш… такива… велики неща… неща, за които дори не мога да започна да мисля…
Раменете му се отпуснаха. Той се доближи до нея, свлече се уморено на колене и я прегърна.
— Бедно малко глупаче — с привързаност каза той.
Тя го прегърна, подтиквана от нещо, което беше изпитала — изглеждаше като нежност и почти като съжаление. Но той вдигна глава, за да я погледне в лицето, и на нея й се стори, че погледа, който видя, беше изпълнен донякъде със задоволство, донякъде с презрение — сякаш по силата на одобрението й тя беше оправдала него, но беше обвинила себе си.
В следващите дни откри, че е безполезно да си повтаря, че тези неща са неразбираеми за нея, че е неин дълг да му вярва, че любовта е вяра. Съмнението й продължи да расте — съмнение към неразбираемата му работа и към връзката му с железницата. Чудеше се защо то расте правопропорционално на предупрежденията, които си отправяше, че му дължи вяра. Сетне, в една безсънна нощ, тя разбра, че усилието й да изпълни този дълг се състои в това да се извръща всеки път, когато хората обсъждат работата му, или да отказва да чете споменаванията на „Тагарт трансконтинентал“ във вестниците, да затваря плътно вратата на ума си при всяко доказателство и всяко противоречие. Спря слисана, поразена от въпроса: значи вярата се противопоставя на истината? И осъзнала, че част от нейния стремеж да вярва беше и страхът да узнае, тя се накара да търси истината с едно по-ясно и по-спокойно чувство за справедливост, което усилията за покорна самоизмама никога не й бяха донесли.