Войната на Калибан

Планът беше достатъчно прост. Еймъс щеше да влезе пак в товарния отсек и да освободи капитана, веднага щом вратите се затворят зад натрапника. В командния център Наоми щеше да подаде команда за затварянето им в мига, щом създанието поеме след радиоактивната стръв. Алекс щеше да включи двигателите веднага, щом това стане безопасно за капитана. А стръвта — половинкилограмов цилиндър с тънка обвивка от оловно фолио, за да не привлече чудовището прекалено рано — щеше да бъде изкарана през главния шлюз и хвърлена във вакуума от единствения останал член на екипажа.

Пракс се рееше във въздушния шлюз, стиснал стръвта в дебелата ръкавица на скафандъра си. Съжаления и несигурност изпълваха ума му.

— Може би щеше да е по-добре Еймъс да свърши тази работа — каза Пракс. — Аз никога досега не съм излизал върху корпуса на кораб.

— Съжалявам, докторе. Аз имам да мъкна един деветдесеткилограмов капитан — изтъкна Еймъс.

— Не можем ли да го автоматизираме? Едно простичко дистанционно би могло…

— Пракс — обади се Наоми и мекотата на изречената сричка носеше цялата тежест на хиляда „Изкарай си задника навън“. Ботаникът провери още веднъж шевовете на скафандъра. Според подаваните на дисплея данни всичко беше наред. Скафандърът беше много по-добър от онзи, който бе носил при напускането на Ганимед. Разстоянието от главния шлюз в предната част на кораба до вратите на товарния отсек на кърмата беше двайсет и пет метра. Дори нямаше да му се наложи да ходи чак до края. Той изпробва радиокабела за да се увери, че е включен здраво в куплунга на шлюза.

Това беше още един интересен въпрос. Дали радиозаглушаващият ефект се създаваше по естествен път от чудовището? Пракс се опита да си представи как може такова нещо да бъде постигнато биологически. Дали ефектът щеше да изчезне, когато чудовището напусне кораба? Когато бъде изгорено в струята на двигателя?

— Пракс — каза Наоми. — Сега моментът е подходящ.

— Добре де — промърмори той. — Излизам.

Външната врата на шлюза се отвори. Първият му импулс беше да прекрачи в мрака навън, както би влязъл в голяма стая. Вторият беше да запълзи на четири крака, притиснал колкото се може по-плътно тялото си към корпуса. Пракс хвана стръвта в една ръка и внимателно се избута навън, като използва скобите за краката.

Мракът около него беше смазващ. „Росинант“ беше сал от метал и боя насред огромен океан. Нещо повече от океан. Звездите го заобикаляха от всички страни и най-близките бяха на цели животи разстояние, а зад тях имаше още и още. Чувството, че се намира на мъничък астероид или луна и гледа нагоре към твърде широкото небе, се преобърна и изведнъж той се оказа на върха на вселената, гледащ надолу към една безкрайна бездна. Беше като зрителна илюзия, когато виждаш ту ваза, ту две лица, и всичко това се мени със скоростта на възприятието. Пракс се ухили и разпери ръце в нищото, макар че първият лек пристъп на гадене вече се надигаше в гърлото му. Беше чел описания на еуфорията в открития космос, но чувството изобщо не бе каквото си го представяше. Той беше окото на Бога, попиващо светлината на безброй звезди, и в същото време беше една прашинка, застанала върху друга прашинка — залепен с магнитните си ботуши върху корпуса на кораб, притежаващ немислимо по-голяма мощ от самия него и все пак незначителен пред лицето на бездната. Говорителите на скафандъра му пукаха от фонова радиация, датираща от раждането на вселената, и призрачни гласове шепнеха в този радиошум.