Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Разбира се, един хубав комплект подсилваща броня можеше да е от полза, когато се опитваш да изхвърлиш чудовище от кораба.
— Това е наопаки — каза Еймъс и посочи набедреника на Холдън.
— Мамка му — промърмори Холдън. Механикът беше прав. Бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че беше объркал закопчалките. — Извинявай, трудно ми е да се съсредоточа.
— Човек се спича от шубе — рече Еймъс и кимна разбиращо.
— Е, не бих казал…
— Не говорех за теб — поясни Еймъс. — А за мен. Спекъл съм се от шубе при мисълта да вляза в товарния отсек при онова нещо. А аз не съм гледал отблизо как Ерос се превръща в лепкава слуз. Така че напълно те разбирам, Джим.
Доколкото Холдън помнеше, механикът за първи път го наричаше по малко име. Той му кимна и се зае да оправя набедреника си.
— Да — каза той. — Преди малко се развиках на Алекс, че не е достатъчно уплашен.
Еймъс бе свършил с обличането на бронята и вадеше любимата си автоматична пушка от шкафчето.
— Без майтап?
— Аха. Той се пошегува, а аз бях толкова уплашен, та му се развиках и заплаших да го уволня.
— Можеш ли да го направиш? — поинтересува се Еймъс. — Той е единственият ни пилот.
— Не, Еймъс. Мога да изритам Алекс от кораба не повече, отколкото теб или Наоми. Ние не сме дори минимален екипаж. Ние сме това, с което разполагаш, когато нямаш минимален екипаж.
— Тревожиш се, че Наоми може да си тръгне? — попита Еймъс. Гласът му бе все така небрежен, но думите се стовариха като удари на чук. Холдън усети как въздухът излита от дробовете му и трябваше да се съсредоточи, за да започне да диша отново.
— Не — каза той. — Тоест, да, разбира се. Но не затова съм толкова изтрещял в момента.
Взе автомата си, погледна го, после го прибра обратно в шкафчето и извади вместо него тежкия безоткатен пистолет. Той изстрелваше ракети със самостоятелно задвижване, които не оказваха тласък и нямаше да го отхвърлят през цялото помещение, ако стреля при нулева гравитация.
— Аз те видях как умираш — подхвърли той, без да поглежда към Еймъс.
— Ъ?
— Видях те как умираш. Когато онези хора, които и да бяха те, ни заловиха. Видях един от тях да стреля в тила ти и ти се строполи по лице на пода. Навсякъде имаше кръв.
— Да, но аз…
— Знам, че раната не беше смъртоносна. Знам, че ни искаха живи. Знам, че кръвта беше от удара на разбития ти нос в пода. Знам всичко това сега! Но тогава си мислех, че току-що са те убили с изстрел в тила.
Еймъс сложи пълнител на пушката и зареди един куршум в цевта, но не издаде никакъв друг звук.
— Всичко е толкова крехко — каза Холдън, обхващайки с жест Еймъс и кораба. — Това наше малко семейство. Една издънка и губим някой незаменим.
Еймъс се мръщеше насреща му.
— Все още говориш за Наоми, нали?
— Не! Тоест, да. Или не. Когато те помислих за мъртъв, това ми изкара дъха. И Макар че сега трябва да се съсредоточа върху проблема как да махнем онова нещо от кораба, единственото, за което мога да мисля, е да не загубим някого от екипажа.
Еймъс кимна, окачи пушката през рамо и приседна на пейката до шкафчето си.
— Разбирам. И какво искаш да направим?
— Искам — каза Холдън, докато вкарваше пълнител в пистолета си — да разкараме това шибано чудовище от моя кораб. Но моля те, обещай ми да не умираш, докато го правим. Това много би ми помогнало.
— Капитане — изхили се Еймъс. — Ако нещо ме убие, то вече ще е убило всички останали. Аз съм роден да бъда последният оцелял. Можеш да разчиташ на това.
Паниката и страхът не напуснаха Холдън. Стояха свити в гърдите му точно както преди. Но сега поне не се чувстваше сам с тях.
— Тогава да вървим да се отървем от онзи гратисчия.
Чакането в шлюза на товарния отсек, докато вътрешната врата се запечата, помпите изсмучат всичкия въздух от помещението, а после външната врата се отвори, беше безкрайно. Холдън през цялото време шаваше нетърпеливо и провери оръжието си поне десетина пъти. Еймъс стоеше отпуснат, хванал леко в ръце огромната си пушка. Ако в това чакане имаше нещо хубаво, то бе, че тъй като товарният отсек се намираше във вакуум, шлюзът можеше да вдига колкото шум си иска, без да издаде присъствието им на създанието.
Най-после и последният външен шум изчезна и Холдън можеше да чуе само дишането си. До външната врата на шлюза светна жълта лампичка, която ги предупреждаваше, че от другата страна няма атмосфера.