Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Не отговарям, въпросът е риторичен.
Кати въздиша. Ръцете й треперят, а дишането й не се успокоява.
— Странно. Исках да разкажа истинската история вече две години. Сега, когато имам тази възможност, ми се иска да изляза от кожата си.
Решавам да рискувам. Протягам се и я хващам за ръката. Цялата е потна и трепери. Тя не я издърпва.
— Постоянно припадах — казвам й. — След случилото ми се. Без никаква причина.
— Наистина?
— Не го раздухвайте наоколо — отвръщам с усмивка, — но, да, наистина.
— Така е, сладкишче — потвърждава Кали с нежен глас.
Кати издърпва ръката си от моята. Приемам, че просто се опитва да събере силите си.
— Съжалявам — казва тя. — Откакто се случи това, пия хапчета за нервите, но ги спрях преди около две седмици. Реших, че искам да се изчистя от тях. Превърнаха ме в зомби, а е време отново да съм силна. Все още смятам, че взех правилното решение, но… — Кати махва е ръка —…понякога ми е много трудно.
— Имате ли кафе? — изчуруликва Кали.
Жената се намръщва.
— Съжалявам?
— Кафе. Кофеин. Нектарът на боговете. Ако ще слушаме плашещи истории, смятам, че кафето е удачно и препоръчително.
Кати я дарява с лека, но изпълнена с благодарност усмивка.
— Чудесна идея.
Явно чашата с кафе успокоява Кати. Тя продължава да говори, като спира само за да отпие от топлата напитка.
— Години наред препрочитам отново и отново досието с надеждата, че ще открия нещо, което да убеди някой детектив да погледне отново случая. Трябва да разберете, че макар да бях уважаван полицай, си оставах униформена. Това е напълно различна социална прослойка от цивилните. Момчетата в отдел „Убийства“ се водят от статистиката. Гледат процента разрешени случаи и подобни неща. Ако човек иска да извади случай от колоната с разрешените и да го сложи в тази с неразрешените, трябва да има доста добра причина да го направи. Аз нямах такава.
— Ожулването на китките не е ли било достатъчно? — питам аз.
— Не. И нека бъдем честни — не знам дали щеше да бъде достатъчно дори за мен, ако местата ни бяха разменени. Ожулването беше отбелязано, но според съдебния лекар можеше да бъде причинено от най-различни неща. Съпругът й можеше да я е стискал за китките прекалено силно. Все пак смятахме, че тя го е удушила.
— Така е.
— Да. Както и да е. Години наред работех по случая в свободното си време и не стигнах доникъде. — Кати млъква. Изглежда, се чувства неудобно и засрамена. — Ако трябва да бъда честна, невинаги давах всичко от себе си, а трябваше. Понякога се съмнявах в целия този сценарий. Лежах си в леглото и си мислех, а накрая стигах до извода, че не й вярвам, че тя е просто едно объркано дете, което е забъркало някаква история, за да обясни безсмислената смърт на родителите си. Принципно бързо се осъзнавах, но… — Свива рамене. — Трябваше да сторя повече. Винаги съм го знаела. Но животът просто продължаваше. Не мога да го обясня. — Въздиша. — Междувременно си вършех работата и се издигах. Накрая станах детектив. — Кати се усмихва при спомена. Вероятно не осъзнава, че го прави. — Взех теста без никакви проблеми. Беше готино. Голяма работа. Дори татко щеше да ме похвали.
Отбелязвам употребата на минало време, що се отнася до баща й, но не я разпитвам допълнително.
— Исках да работя в отдел „Убийства“, но ме назначиха в „Борба с наркотиците и порока“. — Свива рамене. — Бях жена, с хубав външен вид, но бях силна. Имаха нужда от някоя, която да играе ролята на проститутка. Първоначално се разочаровах, но после започнах да се забавлявам. Бях добра в работата си. Имах естествен талант.
Кати отново се усмихва несъзнателно. Лицето й се оживява.
— Продължавах да поддържам връзка със Сара. Тя ставаше все по-твърда и по-студена с всеки изминал ден. Мисля, че бях единствената, която й помагаше да се придържа към старата си същност. Бях единствената, която беше до нея през цялото време и на която й пукаше. — Тя отново насочва невиждащите си очи към кухненския прозорец. — Мисля, че заради това ме погна. Не защото станах детектив. Не защото душех наоколо. А защото знаеше, че ми пука. Знаеше, че може да разчита на мен да предам съобщението му, ако смятах, че така ще помогна на Сара.
— Какво съобщение? — пита Кали.
— Ще стигна и дотам. Другото нещо… мисля, че настъпи времето да ме отдалечи от нея. — Кати се обръща към мен. — Разбирате ли?
— Да. Говорите за цялостния му план относно Сара.
— Да. Аз бях последната, която знаеше каква е Сара отвътре. Последната, на която можеше да разчита. Не знам защо не ме закачаше толкова дълго време. Може би, за да й даде надежда.