Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— И на мене не ми помага — като че ли с чувство се отзова Карелен. — Бих искал хората да престанат да ме мислят за диктатор и да помнят, че съм само администратор и се опитвам да провеждам нещо като колониална политика, която е разработена без мое участие.
„Доста приятно определение — помисли си Стормгрен, — интересно, доколко то отразява истината.“
— Но може би в крайна сметка ще можете да обясните по някакъв начин тази скритост? Ние не разбираме каква е причината за нея и това поражда недоволство и всевъзможни слухове.
Карелен се разсмя както винаги силно, гръмко — имаше някакво кънтене в смеха му, за да бъде той съвсем като човешкия.
— Е, и за какво ме приемат сега? Все още ли преобладава теорията за робота? Може би ми е по-приятно да изглеждам като система от електронни лампи, отколкото като някаква стоножка — да-да, видях карикатурата във вчерашния брой на „Чикаго таймс“! Дори ми се прииска да помоля да ми дадат оригинала.
Стормгрен важно стисна устните си. Наистина Карелен понякога се отнасяше твърде лекомислено към своите задължения.
— Този въпрос е сериозен — произнесе той с укор в гласа.
— Драги мой Рики — възрази Карелен, — аз не приемам сериозно човечеството и само това ми позволява да съхраня остатъците от своите изключителни в миналото умствени способности.
Стормгрен неволно се усмихна.
— Но на мен, съгласете се, от това не ми е по-леко. Длъжен съм да се върна на Земята и да убедя събратята си, че макар и да не им се показвате, нямате какво да криете. Задачата не е проста. Любопитството е едно от основните свойства на човешката природа. Не можете безкрайно да го пренебрегвате.
— Да, това е най-сложното препятствие, с което се сблъскахме на Земята — призна Карелен. — Но нали вие повярвахте, че в останалото ние действаме разумно — така бихте могли да повярвате и в това!
— Аз ви вярвам — каза Стормгрен, — но нито Уейнрайт, нито неговите последователи ви вярват. И можем ли да ги съдим, ако те тълкуват в лоша посока вашето нежелание да се разкриете пред хората?
Настъпи кратко мълчание. После до Стормгрен достигна слаб звук (може би — скърцане?), сякаш Карелен се раздвижи на стола си.
— Вие разбирате защо Уейнрайт и нему подобните се боят от мене, нали така? — попита той. Сега гласът му звучеше мрачно, като че под сводовете на катедрала ехтяха звуците на гигантски орган. — Има такива хора във вашия свят сред поборниците на всяка религия. Те разбират, че сме носители на разума и знанието, и се боят не от преданост към вярата си, а защото ще свалим боговете им. Не с някакъв умисъл, не. Има далеч по-тънък способ. Знанието може да погуби религията и без да опровергава нейните догми, а просто да не им придава значение. Както разбирам, никой никога не е доказвал, че Зевс или Тор не съществуват, и въпреки това сега почти никой не им се кланя. Ето така разните уейнрайтовци се страхуват, че ние знаем истината за произхода на тяхната вяра. Те се питат отдавна ли наблюдаваме човечеството. Видели ли сме как Мохамед е избягал от Мека и как Мойсей е провъзгласил на юдеите техните закони. Може би ние знаем колко лъжа има в техните свещени истории?
— А вие наистина ли знаете това? — попита едва чуто Стормгрен по-скоро себе си, отколкото Карелен.
— Ето от какво се страхуват те, Рики, макар и да не искат да го признаят за нищо на света. Наистина не ни доставя удоволствие да рушим вярата на хората, но нали не може всички религии да са истинни, всички до една? Уейнрайтовците не разбират това. Рано или късно човек неминуемо ще узнае истината, но все още не е дошло времето. А това че не се показваме пред вас — да, съгласен съм, че много усложнява нашата работа, но нямаме право да разкриваме тази тайна. Не по-малко от вас съжалявам, че е необходимо да крием нещо, но за това има важни причини. Все пак, ще се опитам да се обърна към…, към тези, които стоят над мен. Може би техният отговор ще ви удовлетвори, а може би ще успокои и Лигата. А сега нека да се върнем към текущите дела и да възобновим записа.
— Е, как е? — нетърпеливо попита ван Риберг. — Добрахте ли се до нещо?
— Сам не разбирам — уморено отвърна Стормгрен, хвърли на масата куп листове и почти падна в креслото. — Сега Карелен се съвещава с началниците си…, съвсем не знам на кого и защо той се подчинява. Нищо не ми обеща.
— Слушайте — внезапно каза ван Риберг. — Сега си помислих… Защо всъщност сме длъжни да вярваме, че над Карелен стои някой? Може би тези Свръхвладетели, както ги наричаме, да са само тук, в корабите над Земята? Може би никъде няма други? А може и да няма къде да отидат и да крият това от нас?
— Остроумно — усмихна се Стормгрен. — Само че вашата теория никак не съвпада с малкото, което знам — и все пак знам — за Карелен.