Оковите на скръбта

— Помислих, че ще е добре да видиш това — каза тя и му махна да я последва нагоре по един стръмен хълм, обрасъл със зеленина.

От върха се разкриваше гледка на североизток. Някои райони на полетата бяха обработени и засети на лехи или пръстени, но голяма част си оставаше същата като пейзажа, от който току-що бяха пристигнали — диви земи с неравномерно пръснати диви плодове или зеленчуци тук-там. Повя хладен бриз, който почти не се усещаше на фона на горещото слънце.

Щом видя всичко това и усети приятния ветрец, Уакс осъзна какво точно го дразни толкова много в проблемите, възникнали между Елъндел и по-далечните градове по ръба на Басейна. Осъзнаваха ли тези хора какъв е животът в Дивите земи, където земеделието беше несигурно, а опасността от гладна смърт — осезаема?

„Смятат, че хората, които живеят в Дивите земи, постъпват глупаво“, помисли си Уакс и пое старомодния далекоглед, който МеЛаан му подаде. „Не разбират какво е да си заседнал там от поколения, преди да се родиш, прекалено беден — или твърдоглав, — че да се върнеш в Басейна.“

Свободата в Дивите земи си имаше цена. Така или иначе, Басейнът беше рай в буквалния смисъл на думата — място, създадено за хората от Бог, който бе пожелал да компенсира хилядолетията пепел и разрушение. Но явно човеците бяха способни да открият причини да се карат и да сеят раздор дори посред рая.

Уакс вдигна далекогледа.

— Какво търся?

— Виж пътя на около километър оттук — отвърна МеЛаан. — До поточето с моста.

Уакс забеляза двама мъже, излегнати на едно поле, оставили брадви до себе си. Доколкото виждаше, вече бяха отсекли едно мъртво дърво наполовина. През пътя беше паднало друго дърво.

— Какво виждаш? — попита МеЛаан.

— Блокаж на пътя, който се мъчи да не изглежда като блокаж — каза Уакс. — Дървото, което пресича пътя напряко, е поставено така, че да изглежда, сякаш само е паднало там. Но по земята се виждат бразди, които подсказват, че е било довлечено дотам нарочно и е било местено един-два пъти.

— Зорко око имаш.

— Не ти го давам — каза Уакс, обърна далекогледа и се взря към фермите в далечината. — Бих предположил, че в онази къща там има войници. А от никоя от другите къщи не се издига пушек. Сигурно са изоставени. Трудно ми е да повярвам, че може да има ферма, в чиято фурна да не се пече вечеря по това време на деня.

— Очакват ни?

— Не, тук са вложени прекалено много усилия — каза Уакс. — Това е границата на периметъра им. Опитват се да я прикрият, за да не се разчуе за това, но са отцепили целия район. Какво, по дяволите, става тук?

МеЛаан поклати глава с объркано изражение.

— Е, не можем да продължим с дилижанса — каза Уакс и ѝ върна далекогледа. — Бива ли те в ездата без седло?

— Ами, не съм хвърляла ездач наскоро, но пък и не ми се удава възможност да бъда кон особено често, така че не мога да съм сигурна.

Уакс примигна.

— А, ти имаш предвид аз да яздя — досети се тя. — Да, бива ме. Съмнявам се, че точно за мен трябва да се безпокоиш.