Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

На няколко пъти; докато обикаляха скалата по спирала, му се стори, че вижда искрящи светлини в далечната гора, мънички точици, по-мъждиви дори от звездите. Но когато ги посочи, тролът само кимна, като че ли бе очаквал тази гледка.

Когато стигнаха до мястото, където старият път се разширяваше, бледата Седа беше изчезнала зад завеса от мъгла на хоризонта. Слязоха на полегатия склон в основата на хълма. Водите на голямото езеро плискаха в скалата. Няколко върхове на залети дървета се подаваха над повърхността като глави на великани, заспали под черните води.

Без да каже дума, Бинабик слезе и поведе Куантака към една от лодките. Саймън, унесен в дрямка, се смъкна от седлото и поведе Намиращата дома след него. Щом Бинабик запали лампата на носа, двамата хванаха прътовете и се отблъснаха навътре в замръзващата вода.

— Скоро няма да можем да пътуваме по този начин — тихо каза Бинабик. — За щастие, това вече няма да има значение.

— Защо да няма значение? — попита Саймън, но тролът само махна с малката си ръка.

След малко прътовете вече не достигаха до дъно и те хванаха веслата. Беше тежка работа — ледът сякаш ги сграбчваше и полепваше и по тях, и по корпуса, сякаш принуждаваше лодката да спре. Известно време Саймън не забелязваше, че Бинабик се е насочил към североизточния бряг, където някога се бе издигал Енки-е-Ша-о'сейе и където бяха видели странните блещукания.

— Отиваме при светлините! — каза накрая той. Гласът му сякаш въздъхна и се загуби в огромната тъмна долина.

— Да.

— Защо? Ситите ли са там?

— Не ситите, не. — Бинабик се беше вторачил над водата, позата му беше на човек, който едва се сдържа. — Мисля си, че ти беше прав: Джирики не би пазил пристигането си в тайна.

— Тогава кой е там?

— Ще видиш.

Сега цялото внимание на трола беше съсредоточено върху брега, който ставаше все по-близък. Саймън вече различаваше огромните дървета, тъмни и непроницаеми, и внезапно си спомни как пишещите отци в Хейхолт бяха надигнали глави като един, когато бе влязъл с някакво поръчение в тяхното светилище — десетки старци, откъснати от пергаментовите си видения от нетактичното му нахлуване.

Скоро лодката застърга в дъното. Саймън и Бинабик слязоха и я издърпаха на брега; Куантака тичаше и шляпаше около тях. Когато свалиха и Намиращата дома, Бинабик запали факла и поеха навътре в гората.

Дърветата на Алдхеорте тук растяха гъсто едно до друго, сякаш се гушеха за по-топло. Факлата разкриваше невероятно изобилие от листа с неизброимо разнообразие на форми и размери, а също и всякакви видове пълзящи растения, лишеи и мъхове, всички избуяли заедно в безпорядъчен неудържим растеж. Бинабик тръгна по тясната диря на елен. Ботушите на Саймън бяха мокри, краката му замръзваха. Той отново се запита какво правят тук в такъв час.

Чу шума много преди да види нещо — стенещо нехармонично пищене на флейти; звуците им извиваха и криволичеха около глухо, едва чуто биене на барабани. Обърна се към Бинабик, но тролът се беше заслушал и кимаше, така че не видя въпросителния му поглед. Скоро зърнаха светлина, по-топла и треперлива от лунната — проблясваше между гъстите дървета. Странната музика ставаше все по-силна и Саймън усети, че сърцето му заби по-бързо. Сигурно Бинабик знаеше какво прави, смъмри се той. След множеството ужасни случаи, в които бяха оцелели заедно, Саймън не можеше да не се довери на приятеля си. Но Бинабик изглеждаше толкова необичайно разсеян! Беше килнал глава на една страна също както правеше Куантака, сякаш чуваше в чудноватата мелодия нещо, което Саймън не можеше дори да си представи.