Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Саймън беше изпълнен с нервно очакване. Осъзна, че от доста време долавя смътно позната миризма. Дори когато вече не можеше да не я забелязва, отначало беше сигурен, че идва от собствените му дрехи, но скоро остротата, живостта й не можеха да бъдат пренебрегнати.

Мокра вълна.

— Бинабик! — извика той, после, разбрал истината, се засмя.

Излязоха на широка поляна. Развалините на древния ситски град лежаха навсякъде, но сега мъртвият камък беше оцветен от подскачащи пламъци: животът се бе върнал, макар и не този, който бяха възнамерявали да кипи там неговите строители. По целия горен край на долчинката, стълпени и спокойно поблейващи, се блъскаха стотици снежнобели овни. Дъното на долчинката, където весело горяха огньове, беше също така препълнено с троли. Някои пееха и танцуваха, свиреха на инструментите си неспирната писукаща музика. Повечето просто гледаха и се смееха.

— Сискинанамук! — извика Бинабик. На лицето му беше разцъфнала невъзможно възхитена усмивка. — Хенимаатук! Еа куп!

Двайсет, четирийсет, сто лица се обърнаха към него и към Саймън. След миг тълпата се блъскаше нагоре през недоволно блеещите овни. Една дребна фигурка изпревари другите и след миг се хвърли в широко разтворените ръце на Бинабик.

Саймън беше обкръжен от бърборещи троли. Те викаха, кискаха се, дърпаха дрехите му и го потупваха. Доброжелателността, изписана на лицата им, беше несъмнена. Младежът неочаквано се почувства сред стари приятели и откри, че и той им се усмихва, очите му преливаха от радостни сълзи. Силната миризма на лой, която така добре помнеше от Ийканук, го удари в ноздрите, но в този момент тя беше наистина приятна. Саймън се обърна замаян и викна на Бинабик: