Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Вдигнах поглед и очите му пламтяха от желание. Познавах чувството, исках той да почувства още от него. Поемайки го по-дълбоко, прокарах леко зъби по гладката дължина на ерекцията му, наслаждавайки се на усещането от бушуващата в нея кръв.

Той затегна хватката си над косата ми, сякаш се опитваше да ме спре.

— Чакай.

Но ръцете ми се сключиха около него, за да го задържат по-близо. Дишането му стана по-тежко. Затруднено. Вътрешно трепереше от силата на страстта, която възпираше. Напрягаше се всеки път, когато го поемах, стенейки, докато го докарвах до ръба на оргазма.

Оставен без избор, той ме избута от себе си и ме прикова към пода, тялото му беше твърдо като скала срещу моето. Без да чака и миг повече — неспособен да чака и миг повече — той разтвори краката ми и навлезе в мен. Шок от удоволствие ме разкъса толкова силно и бързо, че дъхът ми секна. Вкопчих се в гърба му, захапах рамото му, ритнах бедрата му, но той само ме обгърна по-здраво с ръце и продължи, по-бързо и по-бързо, по-силно и по-силно, напрежението вреше и растеше, докато не свърших със силен взрив от нагорещени до бяло искри. Те се посипаха по кожата ми и се понесоха през всяка молекула в тялото ми като поток от светлина, разливайки се през цялото ми същество, разбивайки се в костите ми като морето. Бях експлодирала, а всичко, което беше останало, бе блестящи стружки от злато.

В прелестна агония, Рейес зарови лице във врата ми, вкопчвайки се в мен, ръмжейки, докато собственият му оргазъм го разтърсваше, а тялото му вибрираше от удоволствие. Той се разтресе вследствие от него, дишайки тежко отгоре ми, оставяйки оргазма да премине.

— Мамка му! — каза той най-накрая. Отпусна се и легна до мен.

Отворих очи, за да го погледна.

— Какво? — попитах притеснена.

Той се ухили.

— Просто мамка му.

— О!

Тъмните му мигли потрепнаха над бузите му, докато лежеше в зашеметено удовлетворение. Прокарах пръст по ресниците му, а той се намръщи със смях.

— Вече знам истинското значение на „перфектно“ — казах аз.

Очите му се отвориха с примигване и се взря в мен с дълбока признателност.

— Трябва да излизаш повече.

— Всички ми го казват.

Но не се шегувах. Нямаше по-добре от това. По-добър от него. Рейес беше върхът. От тук нататък всичко вървеше надолу. Той беше едновременно рай и ад, ангел и демон. Чудех се колко дълго можех да го задържа. Колко дълго можех да го наричам „мой“.

Той се обърна настрани, отпускайки глава на ръката си и поставяйки голямата си ръка на корема ми. С пакостлива усмивка, която превърна лицето му в ангелско, той попита: