Нови римски разкази [bg]

Ирене пропусна край ушите си думите на майка си и възмутено подметна на баща си:

- Да не искаш да ни накараш да вярваме, че си принуден да събираш ядки? Вярно, имаш този лош навик и не е по силите на никой да те откаже. Аз ти нося цигарите.

А бащата:

- Да, но американски, аз тях не мога да ги пуша. Прекалено силни са за мен. Стекът, който ми донесе миналия ден, си стои цял-целеничък.

Отговорът, неизвестно защо, не се хареса на Ирене. Неочаквано тя стана, изпъчи гърди, сякаш искаше да се освободи от голям товар, и обяви:

- Е, ние отиваме на кино. Довиждане, татко, довиждане, мамо.

Кимнах за поздрав и я последвах навън.

По пътя мълчах, но лошото ми настроение беше толкова очевидно, че след няколко крачки тя възкликна:

- Може ли да знам какво ти е?

Отвърнах хладно:

- Не знаеш ли какво ми е? Дрехите ти, обувките, блузата, пръстенът не ми приличат на гардероба на цветарка със заплата трийсет хиляди на месец.

Тя отвърна веднага, съвсем спокойно:

- Ако не вярваш, да се разделим още тук и да не се виждаме повече.

Поразен, възразих:

- Не го приемай толкова надълбоко.

А тя:

- Държа да ми вярваш. Без уважение не може да има чувства. Ако не ме уважаваш, какъв е смисълът да сме заедно?

Накратко, притисна ме до стената. Сега обаче ми се струва, че онази вечер тя почти искаше да се разделим, навярно си даваше сметка, че съм разбрал, и предпочиташе да прекъсне връзката, докато е време да го направи с чест и без вреди. Но аз се чувствах привързан към нея и побързах да я успокоя: само недоразумение е. Тя заключи сдържано:

Бедна съм, вярно е, но това не значи, че затова правя някои неща.

Уви, точно поради това Ирене правеше някои неща. През следващите дни всичко вървеше по същия начин, тоест от зле по-зле. Веднъж беше колието: изглеждаше ми златно, а тя твърдеше, че е имитация и го получила срещу букет цветя от някаква артистка, живееща на Виа Аркимеде; друг път беше плат за рокля, подарен и от представителя с уговорка да пласира от стоката му сред своите клиентки; после чадърчето, спечелено уж на лотария; ръкавиците, подарени от фирмата с цел реклама. Ала най-много ме впечатляваше какъв голям брой предмети намира Ирене на улицата, в заведенията или в магазина. Беше късметлийка. Такава късметлийка - човек да се запита дали не помага на късмета поне малко и даже много, или пък изцяло. Побеснявах при спомена за дебелоочието, с което майка и ми обясняваше какъв късмет има Ирене. Сякаш в това семейство всички се бяха наговорили: бащата, майката и дъщерята. Но днес, след като дълго размишлявах, стигнах до извода, че родителите вярваха на Ирене и не защото лъжите и бяха за вярване, а просто защото искаха да и вярват. По същия начин някои болни знаят колко са болни, но каже ли им някой, че им няма нищо, те вярват, понеже за тях е по-добре да вярват, отколкото да не вярват.

Така свърши. Една сутрин в магазина при мен дойде американски киноактьор - познавах го по физиономия - едър червендалест мъж с лунички, със сини лъскави очи на вечен пияница. Избра чантичка от крокодилска кожа, от най-фините, за подарък и ми разказа колко често ходел на лов за крокодили в неговата страна, вече бил убил неизвестно колко. В това време махнах етикетчето с цената, опаковах покупката в хубава кутия, той каза ОК, качи се в своята жълта извънсерийна кола и ми махна с ръка. Същата вечер след работа имах среща с Ирене на автобусната спирката на Виа Мартели. На път към спирката отдалеч забелязах Ирене под уличната лампа и сърцето ми скочи в гърлото: държеше чантата в ръка. Усетих нещо подобно на скъсване: опашката, която вътре в мен вече се беше износила, се откъсна напълно. Махнах и с ръка за сбогом, обърнах гръб и тръгнах надолу по Виа Сан Валентино. От уважение към нея и към себе си нито исках да я принуждавам да измисля обичайната лъжа, нито да се видя принуден да я изоблича. Ще ми се да вярвам, че тя разбра, защото остана неподвижна. Не ме последва и след онази вечер не ми се обади повече.