V. [bg]

Профейн въздъхна. Очите на нюйоркчанките не виждат скитниците или бездомните младежи. В централната бразда на Профейновото съзнание, материалното благополучие и сексът вървяха ръка за ръка. Ако беше от хората, които за собствено забавление създават исторически теории, той би казал, че същото се отнася до всички политически събития: в корена на войните, правителствата и въстанията бе желанието за секс; защото историята се разгръща в съответствие с икономическите сили и най-сериозният стимул, обуславящ стремежа към забогатяване, е за да можеш да чукаш редовно, както и когото искаш. В настоящия момент, седнал на пейката зад библиотеката, Профейн бе убеден единствено в това, че ако някой работи и получава неодушевени пари, само за да купува още повече неодушевени предмети, значи е луд. Предназначението на неодушевените пари е получиш за тях жива топлина, уморени нокти забити в живи плещи, накъсани стонове във възглавницата, разчорлена коса, притворени очи, гънещи се слабини…

От тези мисли се надърви. Прикри ерекцията с поместените в „Ню Йорк Таймс“ обяви за търсене на работна ръка и я зачака да спадне. Няколко гълъба го наблюдаваха любопитно. Минаваше пладне и слънцето бе горещо. Трябва да продължавам да търся, мислеше той, денят не е свършил. Какво да прави? Казваха му, че няма специалност. Всички други бяха на ти с някоя машина. А за Профейн дори кирката и лопатата не гарантираха безопасност.

Случайно сведе поглед. Ерекцията му бе направила кръстообразна гънка на вестника, която вървеше ред по ред надолу по страницата, докато издутината постепенно се смаляваше. Това бе списък на бюра по труда. Добре, каза си Профейн, просто за опит ще затворя очи, ще преброя до три, ще ги отворя и върху което бюро се падне гънката, там ще отида. Все едно че хвърлям ези-тура: неодушевен кур, неодушевена хартия, чиста случайност. Отвори очи на Бюро по труда „Пространство/Време“, чийто адрес бе в Долни Бродуей, близо до „Фултън Стрийт“. Лош избор, помисли Бени. Това означаваше 15 цента за метрото. Но сделката си е сделка. Във влака, който хвана от „Лексингтън Авеню“ към центъра на града, Бени видя един скитник, проснат диагонално на седалката, запречил прохода. Никой не искаше да седне до него. Той бе кралят на метрото. Изглежда бе прекарал там цялата нощ и подобно на йо-йо бе навивал километри до Бруклин и обратно, над главата му бълбукали тонове вода и навярно е сънувал своята индивидуална подводна страна, населена с морски сирени и дълбоководни същества, отдадени на спокоен живот сред скалите и потъналите галеони; сигурно е проспал наплива на всякакви костюмирани господа и зозички с високи токове, изпепеляващи го със свирепи погледи, защото заемаше три места, но никой от тях не е посмял да го събуди. Ако пространството под улицата и това под морето са еднакви, значи той бе владетел и на двете. Бени помнеше, че веднъж през февруари бе заспал в метрото, и се запита как ли е изглеждал в очите на Кук и Фина. Определено не им е приличал на крал: по скоро на мухльо, на слуга.