V. [bg]

Той не чу нетърпението й, а само нейната уплаха.

— Не бой се — успокои я Евън, изгаряйки от желание да я закриля.

Старият Годолфин ги наблюдаваше и смутено местеше крака.

— Синко, — най-после започна той, усещайки, че поведението му е глупаво, — предполагам, моментът съвсем не е подходящ да говоря за това, но трябва да напусна Флоренция. Тази вечер. Аз бих… Искам да дойдеш с мен. — Не можеше да погледне сина си в очите.

Прегърнал Виктория, младежът отвърна с тъжна усмивка:

— Но татко, това значи да изоставя моята единствена истинска любов.

Надигната на пръсти, Виктория го целуна по шията.

— Някога отново ще бъдем заедно — опечалено прошепна тя. Все пак играеше честно.

Старецът им обърна гръб, разтреперан, неразбиращ. Чувствуваше се отново предаден.

— Ужасно съжалявам — пророни той.

Евън остави Виктория и приближи до Годолфин.

— Татко, това е пътят, който ще поемем само ние двамата. Прости ми за шегата. Банална, просташка шега. Знаеш, че ще дойда с теб.

— Моя е грешката — въздъхна Годолфин. — Сигурно не съм те разбрал. Явно не съм в крак с младите. Представяш ли си, едно толкова просто нещо, като младежкия начин на изразяване…

Евън прегърна стария Годолфин. За момент двамата останаха неподвижни.

— На шлепа ще имаме възможност да поговорим — увери го той.

— Отдавна беше време — измърмори старецът, най-после обърнат към него.

— Точно така — потвърди Евън, опитвайки да се усмихне. — Все пак, толкова години вече скитаме по различни краища на света.

Старецът не отговори, а само зарови лице в рамото на Евън. Двамата изпитваха известна неловкост. Виктория ги наблюдава десетина секунди, после се извърна и спокойно загледа сражението. Прогърмяха изстрели. Кръв започна да обагря паважа, крясъци накъсваха песните на Синовете на Макиавели. Тя видя как двама войници неуморно промушваха отдолу с щиковете си бунтовник с пъстра риза, изтегнат върху един клон на дърво. Виктория стоеше тъй неподвижно, както бе чакала Евън на пресечката; лицето й не издаваше никакви чувства. Сякаш виждаше себе си като въплъщение на женското начало, въздействащо като необходимо допълнение към цялата тази необуздана и експлозивна мъжка енергия наоколо. Невредима и безучастна, тя съзерцаваше гърчовете на ранените тела, панаира на насилствена смърт, режисирана и сътворена на този малък площад единствено за нея, както й се струваше. Главите на петимата разпънати на кръст наблюдаваха от косата й, също тъй безметежно като нея.