V. [bg]

— Сигурен ли си, Хю? — Синьор Мантиса изглеждаше разочарован. — Чувал съм, че хора, след дълъг престой в полярните райони, виждат неща, които…

— Има ли някакво значение? — въздъхна Годолфин. — Ако е било просто халюцинация, в края на краищата, не е важно какво съм видял или ми се е сторило, че съм видял. Важно е какво съм помислил. До каква истина съм стигнал.

— А сега? — безпомощно сви рамене синьор Мантиса. — Онези, които те преследват?

— Предполагат, че ще разкажа. Знаят, че съм разтълкувал смисъла на тяхната загадка и се опасяват, че ще опитам да го публикувам. Но как бих могъл да го направя, за Бога? Греша ли, Раф? Мисля, че това ще подлуди света. Гледаш ме озадачено. Знам. Все още не го проумяваш. Но ще разбереш. Ти си държелив. Няма да ти причини повече болка, — изсмя се Годолфин, — отколкото на мен. — Погледна над рамото на синьор Мантиса. — Ето го и синът ми. Момичето е с него.

Евън застана до тях.

— Сине.

— Татко.

Стиснаха си ръцете. Синьор Мантиса повика Чезаре и придърпа стол за Виктория.

— Ще ме извините ли за момент. Трябва да предам едно съобщение. За някой си сеньор Куернакаброн.

— Той е приятел на Гаучото — поясни приближилият се отзад Чезаре.

— Виждали сте Гаучото, така ли? — попита синьор Мантиса.

— Преди половин час.

— Къде е той сега?

— На „Виа Кавур“. По-късно ще дойде тук. Каза, че трябва да говори с приятели, по друга работа.

— Аха! — синьор Мантиса погледна часовника си. — Нямаме много време. Чезаре, тичай при капитана на шлепа и му предай за срещата. После на Понте Векио, за дърветата. Файтонджията ще помогне. Побързай. — Чезаре се отдалечи в тръс. Синьор Мантиса причака една сервитьорка, която остави на масата четири халби бира. — За нашето начинание — вдигна наздравица той.

Седнал през три маси, Мофит ги наблюдаваше усмихнат.